Върни ми гласа.

Здравей, приятно ми е, аз съм тази.
Помниш ли ме? - Да, точно онази.
Онази, която правиш да изглежда така,
сякаш оставил си я в захлас,
но може би и тази история има две страни,
може би просто отнел си правото ми на глас?
Затова аз ще си го взема, със съгласието ти или не,
няма да позволя отново да ме поставиш на колене.
Защото не си ти единствения с право да говори,
макар да отнемаш на всеки правото да те оспори,
не си единствения с право да разказва,
да бъде жертва, незнайно какво доказва.
Защото и аз съм част от тази история,
и вярваш или не, и аз мога да решавам, да разказвам.
Мога да решавам дали е било щастие или агония,
мога да разказвам и без твоята фонова симфония.
И започва и на мен малко да ми писва,
от всичките ти глупости, от мастилото по листа,
изпълнен е той само с твоите думи, но не е само твоя историята,
и не само ти определяш какво е станало помежду ни.
Не само ти определяш какво е радост и какво е болка,
не само ти ще ме оставяш в сълзи, без глас и във тревога,
не само ти ще поставяш думите в устата ми,
не само ти ще нарушаваш обещанията и правилата ни.
Аз мога да го правя и сама, разбираш ли?
Или още не вярваш в чуждите истини?
Само твоите са тези, които имат значение,
няма честност в чуждото изречение,
нали така, поне бъди достатъчно силен да признаеш,
че всъщност от вечност точно за това си мечтаеш.
Твоят глас да се чува, чуждите нека мълчат,
нека само те да усещат от тишината гладът.
Може би не е само с мен, мога ли аз да знам?
Отритна ме и ме захвърли, от тогава само тишина,
и макар и да успях да приема, че ти ми даде своята,
никога няма да ти простя, че отне и моята,
моят шанс да кажа аз каквото имам,
стига съм слушала само твои думи, искам и аз някой да разбира!
Здравей, приятно ми е, сигурна съм, че ме помниш,
аз съм онази, за която каза, че си струва да се бориш.
Аз съм и същата тази, която някога само ти слушаше,
когато нямаше желание други да чуваше,
но явно тези дни са отдавна отминали,
тъжно е, да - но може би е най-добре да замълчим завинаги.