Септември за него бе синоним на смърт.
За някои хора това беше перфектният месец - не прекалено топло, не прекалено студено, курортите вече не са претъпкани и е време и те да навестят морето.
За други хора - така де, за децата - септември бе символ на ново начало - поредно или последно за някои. Новата учебна година пораждаше трепети в някои, в други (повечето) - ужас.
Имаше, разбира се, и още десетки видове хора - такива, на които им беше все едно дали е февруари, юли или септември. Такива, които нямаха време за да обърнат внимание дали навън вали сняг или минувачите по улиците махат с ветрила. Но за всеки един от тях имаше място под септемврийското слънце, както и под септемврийският дъжд.
Той не беше нито един от гореспоменатите типове хора. Той беше само себе си и за него септември бе синоним на смъртта.
Отрасъл в крайморско градче, в семейство, занимаващо се с туристическият бизнес, като малък за него септември беше по-скоро месецът на собтвения му народ. Останалите народи, чуждите - били те французи, руснаци или англичани - ги навестяваха в по-ранните месеци, или в самия разгар на лятото. Дядо му му бе обяснил, че това е, защото в тяхната родина или нямали море, или било прекалено скъпо. А на въпроса защо сънародниците им идват чак в края на лятото, той отговаряше, че ние си имаме наше си море, но то е прекалено скъпо за самите нас.
С минаването на годините, септември за известно време не значеше нищо за него. Все още беше топло, можеше да влиза в морето, а на промените нямаше време да обърне внимание. Малко по малко започна да забелязва как с настъпването на този месец плажовете стават все по-рядко населени и как улиците започват все повече да пустеят.
В момента гледаше залеза. В младините си, когато тя беше до него, те гледаха само изгревите - предпочитаха да гледат раждането на слънцето, пред смъртта му.
Но времето не прощаваше, и както всеки изгрев прерасва в залез, така и човешкият живот имаше своя край. Сега септември бе сол в раната, която представляваше сърцето му, сол, която можеше да усети върху езика си, останала като спомен от целувките ѝ, първите и последните, които бе усетил през живота си. Слънцето вече бе по-меко, а и хората бяха свикнали с него. Така и той бе свикнал с липсата ѝ, но по същия начин, по който хората след месеци ще жадуват за това слънце, така и той всеки ден жадуваше за още няколко минути с нея.
Септември за него бе синоним на смърт. Бяха изминали вече много години от онзи първи ден на септември, но за него всеки първи ден на септември носеше едно и също чувство. Нямаше нужда да ходи до гроба ѝ, защото не там бе душата ѝ.
Наведе се и остави морето тихо да отнесе цветята при нея.
За някои хора това беше перфектният месец - не прекалено топло, не прекалено студено, курортите вече не са претъпкани и е време и те да навестят морето.
За други хора - така де, за децата - септември бе символ на ново начало - поредно или последно за някои. Новата учебна година пораждаше трепети в някои, в други (повечето) - ужас.
Имаше, разбира се, и още десетки видове хора - такива, на които им беше все едно дали е февруари, юли или септември. Такива, които нямаха време за да обърнат внимание дали навън вали сняг или минувачите по улиците махат с ветрила. Но за всеки един от тях имаше място под септемврийското слънце, както и под септемврийският дъжд.
Той не беше нито един от гореспоменатите типове хора. Той беше само себе си и за него септември бе синоним на смъртта.
Отрасъл в крайморско градче, в семейство, занимаващо се с туристическият бизнес, като малък за него септември беше по-скоро месецът на собтвения му народ. Останалите народи, чуждите - били те французи, руснаци или англичани - ги навестяваха в по-ранните месеци, или в самия разгар на лятото. Дядо му му бе обяснил, че това е, защото в тяхната родина или нямали море, или било прекалено скъпо. А на въпроса защо сънародниците им идват чак в края на лятото, той отговаряше, че ние си имаме наше си море, но то е прекалено скъпо за самите нас.
С минаването на годините, септември за известно време не значеше нищо за него. Все още беше топло, можеше да влиза в морето, а на промените нямаше време да обърне внимание. Малко по малко започна да забелязва как с настъпването на този месец плажовете стават все по-рядко населени и как улиците започват все повече да пустеят.
В момента гледаше залеза. В младините си, когато тя беше до него, те гледаха само изгревите - предпочитаха да гледат раждането на слънцето, пред смъртта му.
Но времето не прощаваше, и както всеки изгрев прерасва в залез, така и човешкият живот имаше своя край. Сега септември бе сол в раната, която представляваше сърцето му, сол, която можеше да усети върху езика си, останала като спомен от целувките ѝ, първите и последните, които бе усетил през живота си. Слънцето вече бе по-меко, а и хората бяха свикнали с него. Така и той бе свикнал с липсата ѝ, но по същия начин, по който хората след месеци ще жадуват за това слънце, така и той всеки ден жадуваше за още няколко минути с нея.
Септември за него бе синоним на смърт. Бяха изминали вече много години от онзи първи ден на септември, но за него всеки първи ден на септември носеше едно и също чувство. Нямаше нужда да ходи до гроба ѝ, защото не там бе душата ѝ.
Наведе се и остави морето тихо да отнесе цветята при нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар