Не вярвай на истината

Тя вярваше във всичко.

Той пък вярваше само в нея. И това му бе напълно достатъчно, за да бъде щастлив в този живот. Постоянното търсене за нея, представата за нея - понякога те бяха по-красиви, по-изящни от самата нея.

Беше предопределена любов, от онези, които никога не си отиват наистина, но и никога не се срещат. Понякога бяха далеч един от друг, понякога бяха близо, но никога не скъсиха дистанцията до толкова, че да се докоснат. Имаше удобни моменти, от които тя винаги бягаше.

Неспиращото бягство от всичко - реалността, самата себе си. Това бе станало начин на живот за нея. И тя го харесваше. Всички хора около нея пък ѝ помагаха и тя винаги намираше сили да продължи да го прави - да бяга. През повечето дни това дори не бе трудно. И въпреки че тези бяха лесните дни, тя повече ценеше другите, в които едвам се справяше. Беше показ, че в хората все пак е останало още нещо, в което да вярват. Тя вярваше във всички, във всичко, но не знаеше дали хората вярваха в нея, нито дали въобще им е останала причина да вярват в нея и съществуването ѝ.

Тя обичаше хората, но имаше чувството, че може би те не я обичат толкова много. Бе им донесла много болка, много щастие. Неминуема част от живота на всеки, но не бяха много тези, които сами я търсеха. Понякога, въпреки, че ѝ беше неудобно, ѝ се налагаше сама да влиза в животите на хората. Не беше нещо нарочно - просто наистина трябваше.

От другата страна, той бе от малкото хора, които цял живот я бяха търсили. На различни равнища и по различни причини. Мечтаеше за нея в най-тъжните си моменти, мислеше за нея преди да заспи, представяше си я в различни тела и форми, докато спокойно се излежаваше през топлите, студените, дъждовните и снежните следобеди.

Моментите, в които беше най-близо до нея, бяха тези, които най-силно караха сърцето му да тупти, но след това моментите отминаваха и той отново се молеше да бъде близо до нея. Никога не се молеше да бъде с нея - той знаеше, че това е невъзможно, Дори в религиозните писания никой не се бе срещал със самата нея.

Един ден, след много години, те бяха по-близо един до друг, отколкото когато и да било в изминалите дни на безвремието. Стояха лице в лице един пред друг, той леко се наведе, а тя най-накрая бе намерила човекът, който наистина вярваше в нея. Започна да диша учестено.

Разстоянието, сантиметрите намаляваха все повече. Двамата можеха да усетят дъха и топлината си. Той бе готов, но не и тя. Тя вярваше във всичко, но се казваше Истина и сама не вярваше в себе си.