Истината никога не е достатъчна и без това.

                2014 беше гадна година. Честно, като изключим едно прекрасно и запомнящо се с незапомнените си моменти лято, всичко друго беше отвратително - в личен живот, в не толкова личен живот, ляво-дясно, няма празно - всичко е помия, за да бъда малко по-мил.

Единственото нещо, за което се радвам, идва в края на тази година - издадох албум. Добре де, издадохМЕ албум, но звучи по-впечатляващо в ед.ч.! (разбира се, се шегувам, не, аз не съм цялата група и другите дадоха страшно много от себе си, за да се случи това (шегувам се (не се шегувам))).

Както и да е - юли месец бяхме на посещение, аз и Венци, в радио Реакция, където обещах, че до края на годината ще издадем албум. Честно, тогава въобще не се замислях над думите си, нито пък бях убеден, че мога да спазя обещанието си. Но всъщност, успях.

И ето я - истината, която никога не е достатъчна.

Целта на този пост е, понеже поне аз, много обичам да чета литература за музика, кое как е направено и за какво е написано, да ви позволя да вникнете малко по-дълбоко в песните от албума. За щастие, мога да си позволя това, като автор на текстовете и почти цялата част от музиката. Това обаче, разбира се, е нож с две остриета - аз съм авторът на тази песен, но ако вие чувате по различен начин дадена песен, може да ви отнема възможността да гледате на нея по собствения си начин, което принципно, е лошо. Така че ако не искате това да се случи, не четете надолу.

От 11-те песни в албума, 3 са издадени (могат да бъдат чути в YouTube, 2 от тях обаче в по-различен вариант от миналата година), 7 са били свирени на живо.

И понеже онзи ден се присетих колко много референции има в албума, ще пиша под всяка песен къде са те, кои са, и ако желате - може да изслушате песните, защото определено ще обогатите музикалната си култура.

Two е единствената песен в албума, която всъщност не е лична, свързана с мен. Беше първата написана след като записахме миналогодишното EP Shining on Shadows - свирили сме я множество пъти и за една отбрана част от публиката ни, е все пак доста позната песен. Първоначално песента трябваше да е с тон по-високо, но я свалихме заради проблеми с вокалите, но оставихме средната част в оригиналната тоналност, като се получи двоинствеността, за която иде реч в името на песента - име, което обаче не идва от там. Цялата песен е за шизофрения, като цяло, и текста показва това доста ясно, поне според мен. Средната част е доста Iron Maiden, което идва от ритмиката на Виктор (когато песента беше написана и измисена, въобще нямаше втори китарист), но е показателно, че и година след написването ѝ, това все още е от любимите ми песни и за слушане, и за свирене.

Референции: Shelter from the storm, Bob Dylan

The Truth is Not Enough, която носи името на албума, всъщност получи името си от албума, а не обратното - да, песента я имаше преди това, но тя трябваше да се казва Are you gonna miss me when I'm gone?, но решихме, че и без това я има репликата The truth is not enough, ще я кръстим еднакво с албума. Най-малкото нетипична песен за това, което свирим принципно, и все още песен, с която не съм свикнал напълно - просто е прекалено бърза и дясната ръка откровено ме боли при свирене. Името идва от един от големите скандали с единствената ми сериозна приятелка - епизоди от живота си, които се радвам, че вече са далеч, но все пак от там ми остана една реплика, родена от тези епизоди - Истината не е достатъчна, трябва да е и красива. Година по-късно, това все още е вярно.

Референции:
Cup song, Anna Kendrick (не се шегувам)

Stare е песен, която музикално е до голяма степен на Виктор - той написа бас рифа, даде ми го, а аз го доразвих с китарната част. Оригиналната версия на песента от преди година беше различна - имаше три сола, още един припев и не знам си какво още. Текста е за една стара, все още активна обаче, моя приятелка, която според мен нямаше идея какво върши с живота си, и честно казано, все още няма. Такива неща редовно водят до отчуждение.

Референции:
Romeo and Juliet, Dire Straits

Bound to Fall може би си остава най-известната ни песен до този момент, дори с излизането на Falling Out. За почти всички, които са били в групата някога, това е най-доброто, което съм писал, и няма как да го задмина - аз не бих се съгласил, но все пак обичам песента. Смятам, че наистина я подобрихме, защото миналогодишната версия сега ми се струва прекалено стерилна. Лирически е за много неща, защото беше написана поради простата причина, че навремето искахме всеки концерт да имаме по една нова песен - и така в Гърция надрасках този текст, в който има повече хора, от колкото вероятно в сърцето ми, след което напипах няколко хубави акорди, разделих времето на последния, добавих един риф, понеже ми се струваше прекалено елементарна, и... воала. Иначе "I see for miles but you make me blind", дори за мен, е най-хубавото парче текст, което е излизало от мен. Песента е пълна с референции:

I can see for miles, The Who
Falling Down, Oasis
No quarter, Led Zeppelin
Lost it all, Avenged Sevenfold.

Без цвят е продължение на традицията, която още не съществува реално, че във всеки албум трябва да има по една българска песен. Проблема обаче е, че писането на български текстове никога не ми е било лесно. Дори това е поема, която не беше предназначена въобще за текст, но стана. Идеята на поемата беше за опустелите села в родината ни, но в последствие, както се чува - въобще не стана така.  Няма референции.

I stand still е втората останала и преработена песен от миналогодишното EP, като тя и този път май не стана както точно я исках, макар, че е много по-добре. Лирически изглежда като любовна песен, но определено не е - поне не в общия смисъл на думата любов. Малко хора знаят за кого е писана, и за да оставя у тях ценното чувство, че знаят нещо, което другите не - няма да споменавам име.

Референции:
Norwegian wood, Beatles
Get out alive, Three days grace

For Each Their Own също не е от най-типичните ни песни, но я обичам много. Единственото, за което съжалявам е, че свършва с едва 10-15-секундно соло, докато на живо я правим с няколкоминутно аутро - джем. Бас линията тук е най-малкото страхотна, а вокалната линия е на светлинни години от това, което си представях, когато я писах (не мога да пиша вокални линии и толкова).

Референции:
Acquiesce, Oasis
The Masterplan, Oasis

Единствената издадена засега песен от албума, Falling out, беше написана в един тежък период от преди година, може би дори година и половина. Искрено ми е тъпо за текста - защото година и половина след това, той важи за мен в по-голяма сила и от предният път. Припева беше написан във влак. Другото беше написано в сдухария. Също песен написана съвсем малко след пускането на Shining on Shadows, но никога не е била замисляна да е толкова комплексна - с толкова сола, обърнати китари, рифове, промени във времето и сола в солата. Което, разбира се, въобще не значи, че не съм доволен от резултата - напротив, първоначално сингълът от албума трябваше да е Two, но сам настоявах за промяната, и не съжалявам. Първоначално песента се казваше Falling out of tracks, но въпреки че в текста остана последното, беше премахнато от името, защото... така.

Референции:
Fall to Pieces, Velvet Revolver
Sidewinder, Avenged Sevenfold

I want to break down/Stop breaking down (on me)... има дълго име. И си личи. Всъщност, това е, защото всъщност са две песни в една, а скобите и наклонените черти са, защото обичам странни имена на песни. Леката част (I want to break down) е за бившият ми най-добър приятел, а Stop breaking down on me пък е за едно момиче, с което не съм говорил вече над година, но което доста обичаше да се "разбива върху мен". Оригиналният риф на песента беше в някакво невъзможно време, така че я преработихме, а вокалите бяха сложени преди по-малко от 2 седмици, всъщност. Дори Джордж ми ги прати и каза "това е много през просото, да знаеш", но всъщност хич не е така. Честно казано, това май ми е любимата песен от албума. Слушал съм я поне 5-10 пъти, а аз МРАЗЯ да слушам собствените си песни. Неестествено ми е. Написана е в огледален стил, надявам се да се забележи поне от някой.

Иначе Виктор малко пооткрадна песента, след като върху чистата, леката част записа едно от най-красивите бас сола, които някога съм чувал, и това въобще не е хипербола - всеки, който ме познава, знае мнението ми за Виктор и свиренето му.

Референции:
Stop breaking down, Robert Johnson.
Go your own way, Fleetwood Mac

Това като цяло е края на албума в дигиталния му вариант, като следващите две песни са бонус за купувачите на физически носители:

The one that sets me free е песен, която е за мен. И не мисля да казвам нещо повече за нея, освен че стана хиляди пъти по-добре от очакванията ми.

Референции:
Swing life away, Rise Against

TKP, за всеки, който ме познава, е крайно очевидно за кого е писана. Трябваше да се казва The Knight's Princess, но реших, че няма нужда да се занимавам с глупости и прикриване на нещо толкова очевидно. В крайна сметка, това момиче ми даде прекалено много, за да бъде спомената само в The truth is not enough, и то не с добро. Затова изнамерих един стар текст, от времето, когато още бях заедно, хванах акустичната китара, защото знам, че тя обожава акустични песни, и това е всичко. Дадох всичко от себе си, за да изпея сам тази песен и... не стана. Джордж си я пее, но поне завършва с един наратив, който е мой - мразя го, защото английския ми звучи крайно ретарднат, но така и не го презаписахме. За съжаление момичето вече е чуло песента - неминуемо, когато барабаниста ти е най-добрият ѝ приятел. Както и да е - надявам се да ѝ харесва и да помни, че все пак уважението към хората и спомените нямат много общо с моментните настроения и държания.

Референции:
You're gonna make me lonesome when you go, Bob Dylan
Forever young, Bob Dylan
Don't think twice, it's alright, Bob Dylan

И така. Толкова. Ако някой е изчел всичко - жив и здрав да е. Надявам се албума да ви зарадва така, както зарадва мен, защото за разлика от предни наши изпълнения и записи, които не съм харесвал още от начало, слушах вече 4-5 пъти албума и наистина смятам, че този път... този път се справихме. Огромен поклон към Георги Бейков, който освен, че го изпя, го записа, смеси, намести и какво ли още не. Огромен поклон към Виктор Георгиев, който е най-талантливото копеле, с което съм свирил някога. Огромен поклон към Емил Борисов, който съживи групата и удари наистина невероятни барабанни линии, и огромен поклон към Венци Райчев, за дето въпреки техническата си ограниченост измисли толкова много начини как да придаде към албума - това, повярвайте ми, хич не е лесно.

Приятна вечер. Надявам се да се видим в Микстейп на 21-ви, надявам се да напълним залата, надявам се поне краят на тази година да е хубав.

Х.

Тя кара сърцето ми да тупти, докато очите са тъжни.
Поддържа топлината в стаята, дори когато я няма.
Знам, че е далеч, но знам, че е тук.
Знам, че нужда не чувствам в момента от никого друг.
Кутията остава празна, а минутите минават,
Душата ми избелява, а разстоянията остават.
И нощта ще преборя в очакване на нейния отговор,
нея я няма и дори луната отказва моя разговор.
Тя е тази, която прави усмивката пълна,
тази която кара душата ми енергия да бълва.
Сякаш съм малко дете в празна стая с балони милиони,
подскачам и се радвам, дано някой вратата не отвори.
Ако все пак се отвори, Боже, дано да е тя,
секундите са игли, часовете война.
Душата ми е нация, валутата е болка и мъка,
искам да емигрирам в страната твоя,
искам да обменя тая сърдечна болка, тая мъка,
за твоята любов и жизненост, любов не видяла разруха.

Еднакви.

Хубавото на това да пишеш е, че можеш да играеш ролята на бог, пък макар и върху лист хартия. Другото хубаво нещо е, че ако Стивън Хокинг е прав, то това, което пишеш, било то и най-голямата измислица на света, все някъде се случва. Така че да си представим, че това наистина се случва.

Създадох двама души. На един и същи ден, една и съща година, с различни имена, семейства, държави... като цяло, настрана от това, че са родени в една и съща секунда (нещо, което няма как да знаят, освен ако когато се срещнат, не се сетят да сметнат часовата разлика), нямаше нищо общо помежду им.. Така. Момче и момиче са, както можете да си представите. Ако пък бяха момиче и момиче - нищо лошо, но има прекалено много ситкоми за това. Ако пък бяха момче и момче - нищо лошо отново, но повечето хроа се подиграват с Планината Броукбек (а аз не съм го гледал).

Първоначално, шокиращо, и двамата бяха бебета. Елиът Роузуотър (който също съществува в някоя паралелна вселена) го беше казал възможно най-правилно преди много години (май станаха към 50?) - "Здравейте, бебета, и добре дошли на Земята. Тук е горещо през лятото и студено през зимата. Кръгло е и е мокро. Накратко, имате около стотина години тук. Има само едно правило, за което знам на тази земя, бебета - и това е - по дяволите, трябва да се държите мило!". Бог да те благослови, господин Роузуотър. Наистина. Създателя ти, още повече.

И ето ги - бебета. Еднакви. Ако ги сложиш един до друг, ще ги сбъркаш. Първите минути на всички същества са колкото красиви, толкова и плашещи - ние наистина сме напълно еднакви. Някой трябва когато чуе майка да казва "ти си единсвеното на света" (или нещо подобно), да вземе бебето ѝ и да го сложи в купа с останалите бебета - по дяволите, никое същество не заслужава да започне живота си с лъжа.

Да, обаче аз съм като цяло, гадно копеленце, и слава Богу, че такива като мен не се обръщат наистина когато чуят "слава Богу". Та момичето ще израсне като принцеса. Ще бъде в прекрасно семейство, сплотено, ще бъде надарена с красота и така нататък.

Момчето обаче, ще израсне без майка си. Още не съм решил какво се случва точно с нея, но да кажем, че го е изоставила. Още не съм измислил защо го изоставя, но да кажем, че я е страх да отгледа децата си. Затова го оставя само с баща му - приятен тип, който обаче след като го напуска жена му, става неприятен тип, обръщайки се към алкохола. Става ми тъжно за момчето, така че вече се надявам Стивън Хокинг да не е прав.

Момичето получава всичко, което иска от живота, или поне с минимални компромиси. Настрана от това, че е красива, тя е и страшно интелигентна. Сами си решете как да си я представяте, предвид факта колко е субективна красотата, но за интелигентността искам да подчертая, че тя е много повече интелигентна, от колкото образована, което според мен е тежкия проблем на днешното общество. Родена е в източна държава на Стария континент, следователно и тя си има своите проблеми - например, че повечето ѝ приятели и приятелки не могат да поддържат стандарта на живот, който тя има, и накратко, изостават. И така това става единствения проблем в иначе почти перфектния ѝ живот. Но все пак - огромен проблем - заобиколена от живот, за който всеки от хората около нея мечтаеше, докато тя мечтаеше само за това тя да имаше това, което те - близост, приятелство и разбирателство..

Алкохолните навици на бащата на момчето си казват своята дума, така че както момичето има своя живот и някои проблеми, така и момчето има обратното - своя живот и отделни моменти, в които проблемите не са сто процента от съществуването му. Все пак, с воля, неприсъща на момче на неговата възраст, той успява да "издрапа" до нужните години за да влезеш в държавно училище в иначе доста напредналата западна държава, в която живее (на около 2000 километра от нея). И с всички проблеми у дома, с деца, които страняха от него (предимно защото родителите им са ги научили да не говорят с подобни деца), без особена бройка истински приятели (но все пак някакви приятели), той успя да го докара до тийнейджърските си години, без никакви успехи в личния и социален живот, като изключим факта, че беше отличник, но никой не го броеше за такъв, понеже просто не даваше вида на такъв. Но образованието му далеч не е най-важното. Най-важното е прекрасната му преценка за добро и лошо, и факта, че все пак слушаше съвета на г-н Роузуотър. По дяволите, каквото и да се случеше, той се стараеше да бъде добър и мил човек.

Нейните тийнейджърски години минаха под знака на фалшивите приятели, фалшивите гаджета и цялостно фалшивия живот, понеже настрана от родителите си, не можеше да каже, че обича някого на този свят. Ставайки дума за родителите ѝ, най-големият ѝ проблем през тези години бяха невероятно високите очаквания към нея. Те не пречеха на любовта ѝ към тях, но привидната свобода бавно си тръгваше с всеки изминал ден, в продължение на години. А хората биха си помислили, че трябва да е обратното. Затова тя реши, че ще замине да учи далеч. Това не беше бягането от типа на "тук няма да имам реализация" или "политическата обстановка не ми харесва", това беше бягане от типа на "трябва да бъда някъде, където не съм никой за никого". И с известно подбутване от моя страна, реши да се насочи към един университет в град на около 2000 километра от нея.

В същият този университет беше влязло, с пълна стипендия, едно приятно момче, изтормозено от живота, което се надяваше, че в живота му ще се появи нещо, което да му дава смисъл в живота повече от това да покаже на майка си, че е сгрешила, и на баща си, че имаш и друг избор освен този да се предадеш.

И така, двамата, вече в един и същи град, в един и същи университет, дори в една и съща зала, за началото на годината, се срещнаха. Тя закъсня, така че седна до него - единственото празно място в залата. В бързината така тресна чантата си, че се разхвърчаха сума си неща от нея, а той тръгна да ѝ помага със събирането им. Ненадейно (или пък не) хвана личната ѝ карта и направи леко подхвърляне как са родени на една и съща дата, подхвърляне, което беше прието с широка усмивка, забележка от преподавателя и послужило за началото на тяхното спасение.

Спирам. Може би след години ще се върна, за да видя как се е развил живота и връзката им, но засега им имам доверие.

Запада я погуби.

Така твърдеше баща ми, че я погубил Запада. Аз това не го разбирах, честно казано. Как така някаква географска посока ще я погуби? Бях малък. Сега минаха много години и разбирам все по-добре какво е искал да каже баща ми, но и знам, че той греши. Запада не погуби сестра ми, нежеланието на Изтока да ѝ предостави възможността да следва животът, който тя искаше, го направи.

Никога не успях да опозная сестра си. Тя нямаше тайни, сега като се замисля. Обичаше ме, аз нея също, но сега май я обичам повече, години след като вече я няма. Не искам да си мислите, че сме били отдалечени, че не сме били близки - просто аз бях малък и не разбирах нито желанията, нито страховете, нито проблемите ѝ. Трябваше да мине много време, за да започна да свързвам пъзела, а когато най-накрая успях да го сглобя целия, се гордеех с нея повече от колкото се гордея с който и да било друг човек, който съм познавал някога.

Дядо ни беше върл комунист. Прекланяше се пред партията, прекланяше се пред всеки диктатор, който бе минал през страната ни. Баща ми и майка ми, доколкото си спомням, преди да се случат събитията около сестра ми, не се противяха на системата, нито бяха заедно с нея. Те просто работеха безропотно, отглеждаха децата си и не се занимаваха с нищо друго. Нямаха нищо против промяната, но нямаха желание да се борят за нея, защото не вярваха, че ще дойде - поне не докато бяха живи.

По някакъв начин обаче сестра ми някак си се бе добрала до малки доказателства за това, че има свят и извън пределите на Източния блок. И изведнъж щастливото ѝ детство спря. Разбрала е със страшна скорост, че това, което се говори по телевизията, радиото, сред обществото - за упадъчния Запад - просто не е вярно. Един приятел ми бе казал, че преди 50 години според изследване, хората в ЮАР били по-щастливи от тези в Западна Германия. Десет години по-късно, цифрите се променили коренно, и то само защото хората от ЮАР разбрали, че на света има места като Западна Германия. Същото се случи и със сестра ми, но се случи в прекалено нестабилна за всеки човек възраст.

Както казах, тя не се криеше. Можех да вляза в стаята ѝ и всеки път да намирам нов брой на някакво списание, написано на неразбираем тогава за мен език. Не знам от къде ги е намирала. И до ден-днешен не знам. Според митовете, които съм чувал за това как са се снабдявали хората навремето с подобни "упадъчни" материали, мога само да си представя каква смелост е имало в сестра ми, за да рискува, в подобни години, на такава възраст. Дядо ми обаче не даваше да чете подобни неща където и да било извън стаята си, беше безкрайно възмутен, наклевети я в Районното управление, в следствие на което рано-рано сестра ми бе обявена за "неблагонадеждна". Когато разбрах това, толкова много време по-късно, не можех да повярвам каква е била системата. Как е могло да излъжеш толкова много хора, образовани при това - като дядо ми - да предадеш родата си, защото не е съгласна с вижданията ти. И до ден-днешен хората се чудят, но и до ден-днешен има хора, които разбират и са съгласни с това, а аз такива неща не можех да приема.

Сияеше, когато в стаята ѝ се появяваше нещо ново, носещо полъх от Запада. Нещо малко, наистина незначително, например ключодържател с обувка от Converse, или плакат с ликовете на Beatles.

Скоро това сияние изчезваше, а накрая дори не се и появяваше, това го помня ясно. Душата ѝ бе в окови, колкото и иронично е да използвам заглавието на роман от западен агент. Нашите я пращаха до Корекома, а тя мечтаеше да влезе в Walmart. Работеше на тютюновите ниви, а мечтаеше да запали Marlboro, нищо че не пушеше. Татко ѝ сипваше глътка ракия за здраве, а тя мечтаеше за глътка Jack Daniel's - не защото обичаше алкохола, а защото за нея това беше мечтаният вкус на свободата, вкус, който никога не успяла да опита. Обърна леглото си на запад. Така, както мюсюлманите се молят към Мека, тя искаше когато си лягаше и се будеше, да стане и да погледне към невидимия рай за нея.

Един ден нашите просто влязоха в стаята ѝ и нея я нямаше. Избягала. Тамън навършила пълнолетие. Последваха дълги дни на тревога, само дядо си стоеше кротко на стола. След няколко дни се почука на вратата, един господин от милицията привика родителите ни и им обясниха положението. Тръгнала да бяга, хванали я на границата, оказала съпротива... и натам се сещате и сами, не искам да го казвам.

Очаквах, че баща ми ще намрази страната ни заради това, но точно обратното се случи. Стана като дядо ми, намрази Запада. Всеки ден чувах как "Запада я погубил", но добре знам, че не беше така. Израснах с омраза към родината, с обич към сестра си и без нищо, което да ме задържа в семейство без ценностна система, такова, каквото би предало и собствената си кръв. И аз замечтах за Запада, но не като нея. Без списания, без никакви доказателства. Тихо и кротко.

Берлинската стена падна преди десетилетия вече, а аз пиша това далеч от дома, на Запад от Изтока. Ще ми се сестра ми да беше с мен, но въпреки че не е, се надявам от там горе да има добър изглед към Емпайър Стейт Билдинг.

На баща ми нищо не му казах, освен едно, точно на тръгване, с куфарите на вратата. Той нищо не знаеше за моите планове, за моите мечти, така както не знаеше нищо за нейните. И вместо "сбогом", му казах "ако още мислиш, че Запада я погуби, гледай ме сега, как Запада ще ме спаси".

Мама и татко се развеждат, но аз не тъжа.

Мама и татко се развеждат, но аз не тъжа.

Всъщност смятам, че това е най-рационалното и логично нещо, което може да се случи. Преживял съм прекалено много за скромният си деветгодишен опит. Или поне така смятам. Доколкото мога да направя психоанализа на себе си, мисля, че нещата щяха да бъдат много по-добре, ако още когато се бях родил, са били разведени.

В крайна сметка какво пък? Хората се обичат, но явно или престават да го правят, или понякога неразбирателствата им са по-силни от любовта, а аз винаги съм смятал, че крайната цел е просто всеки да се бори за собственото си щастие, така че отново - какво пък?

Мислех си, че трябва да избирам при кой от двамата ще остана, или поне кой ще ме има за по-дълго време, затова написах на една дъска позитиви и негативи за всеки от двамата.

Например - мама е обичлива, но може би дори прекалено обичлива! Страх ме е, че сега съм на девет, а тя все още ме нарича "слънчице". Баща ми е по-суров, но в крайна сметка, не е ли това работата му? Така че не знам дали обичливостта е в нейна полза, така че засега ще е някъде по средата. От друга страна, мама определено готви по-добре от татко, въпреки че в последно време се е подобрил. Той, от друга страна, пък ме разбира по-добре. И с него се говори по-лесно. Но не съм сигурен колко е добре за бъдещото ми аз, че при повечето от тези разговори, употребява алкохол. Виждал съм го някои пъти пиян, честно казано. Майка ми обаче не спира да му го натяква - да, може и да е лошо, но на мен ми се струва натоварващо цялото това викане. И дори когато него го няма, продължава да ми говори тези неща, само че аз вече не съм толкова малък и съм забелязал, че подсъзнателно черният PR има обратен психологически ефект над мен. А аз за алкохола отдавна си знам - то при всеки човек е така май, или поне при болшинството в тази държава. Сега ми се струва гаден, но накрая всички се отбиваме за съвет.

Тежко е, честно казано. Не техния развод - все ми е едно за него, но толкова неща трябва да решавам! За тях е лесно - единия ще живее тук, другия ще живее на друго място, и хайде обратно на пазара. Боже, колко им е лесно! Де да знаеха колко е трудно да си на моите години! Та така значи - те си знаят какво става, а аз? Аз трябва да решавам коя играчка при кого ще остане, и ще я виждам само когато съм при единия или другия. Даже това не ми стига, понеже обичам да съм прилежен и подреден, така че съм решил, че и мислите ще си разделя - при мама ще си мисля за момичета, а при татко за спорт и други дреболии. Също така мисля да поогранича малко говоренето - даже не малко, ами напълно. Вътрешно ще си говоря, даже мога да крещя и викам, но навън мисля да си отварям устата само когато ям.

Оказа се, че диаграмите ми с позитивите и негативите се оказаха безсмислени! Някакъв чичка в тога директно реши, че мама ме взима, а татко ще го виждам, когато тя реши. Това, според мен и познавайки майка ми, е доста тъжно! Ще се съсипя от мислене за момичета, сигурно ще оплешивея на тринайсет, а за сметка на това няма да имам време да гледам футбол. Освен, може би, ако не е женски - винаги има пролуки.

Мама и татко се разведоха, но аз все още не тъгувам. Минаха няколко години, но още нито ми е станало тъжно, нито съм проговорил.