Така твърдеше баща ми, че я погубил Запада. Аз това не го
разбирах, честно казано. Как така някаква географска посока ще я погуби? Бях
малък. Сега минаха много години и разбирам все по-добре какво е
искал да каже баща ми, но и знам, че той греши. Запада не погуби сестра ми,
нежеланието на Изтока да ѝ предостави възможността да следва животът, който тя
искаше, го направи.
Никога не успях да опозная сестра си. Тя нямаше тайни, сега като се замисля. Обичаше ме, аз нея също, но сега май я обичам повече, години след като вече я няма. Не искам да си мислите, че сме били отдалечени, че не сме били близки - просто аз бях малък и не разбирах нито желанията, нито страховете, нито проблемите ѝ. Трябваше да мине много време, за да започна да свързвам пъзела, а когато най-накрая успях да го сглобя целия, се гордеех с нея повече от колкото се гордея с който и да било друг човек, който съм познавал някога.
Дядо ни беше върл комунист. Прекланяше се пред партията, прекланяше се пред всеки диктатор, който бе минал през страната ни. Баща ми и майка ми, доколкото си спомням, преди да се случат събитията около сестра ми, не се противяха на системата, нито бяха заедно с нея. Те просто работеха безропотно, отглеждаха децата си и не се занимаваха с нищо друго. Нямаха нищо против промяната, но нямаха желание да се борят за нея, защото не вярваха, че ще дойде - поне не докато бяха живи.
По някакъв начин обаче сестра ми някак си се бе добрала до малки доказателства за това, че има свят и извън пределите на Източния блок. И изведнъж щастливото ѝ детство спря. Разбрала е със страшна скорост, че това, което се говори по телевизията, радиото, сред обществото - за упадъчния Запад - просто не е вярно. Един приятел ми бе казал, че преди 50 години според изследване, хората в ЮАР били по-щастливи от тези в Западна Германия. Десет години по-късно, цифрите се променили коренно, и то само защото хората от ЮАР разбрали, че на света има места като Западна Германия. Същото се случи и със сестра ми, но се случи в прекалено нестабилна за всеки човек възраст.
Както казах, тя не се криеше. Можех да вляза в стаята ѝ и всеки път да намирам нов брой на някакво списание, написано на неразбираем тогава за мен език. Не знам от къде ги е намирала. И до ден-днешен не знам. Според митовете, които съм чувал за това как са се снабдявали хората навремето с подобни "упадъчни" материали, мога само да си представя каква смелост е имало в сестра ми, за да рискува, в подобни години, на такава възраст. Дядо ми обаче не даваше да чете подобни неща където и да било извън стаята си, беше безкрайно възмутен, наклевети я в Районното управление, в следствие на което рано-рано сестра ми бе обявена за "неблагонадеждна". Когато разбрах това, толкова много време по-късно, не можех да повярвам каква е била системата. Как е могло да излъжеш толкова много хора, образовани при това - като дядо ми - да предадеш родата си, защото не е съгласна с вижданията ти. И до ден-днешен хората се чудят, но и до ден-днешен има хора, които разбират и са съгласни с това, а аз такива неща не можех да приема.
Сияеше, когато в стаята ѝ се появяваше нещо ново, носещо полъх от Запада. Нещо малко, наистина незначително, например ключодържател с обувка от Converse, или плакат с ликовете на Beatles.
Скоро това сияние изчезваше, а накрая дори не се и появяваше, това го помня ясно. Душата ѝ бе в окови, колкото и иронично е да използвам заглавието на роман от западен агент. Нашите я пращаха до Корекома, а тя мечтаеше да влезе в Walmart. Работеше на тютюновите ниви, а мечтаеше да запали Marlboro, нищо че не пушеше. Татко ѝ сипваше глътка ракия за здраве, а тя мечтаеше за глътка Jack Daniel's - не защото обичаше алкохола, а защото за нея това беше мечтаният вкус на свободата, вкус, който никога не успяла да опита. Обърна леглото си на запад. Така, както мюсюлманите се молят към Мека, тя искаше когато си лягаше и се будеше, да стане и да погледне към невидимия рай за нея.
Един ден нашите просто влязоха в стаята ѝ и нея я нямаше. Избягала. Тамън навършила пълнолетие. Последваха дълги дни на тревога, само дядо си стоеше кротко на стола. След няколко дни се почука на вратата, един господин от милицията привика родителите ни и им обясниха положението. Тръгнала да бяга, хванали я на границата, оказала съпротива... и натам се сещате и сами, не искам да го казвам.
Очаквах, че баща ми ще намрази страната ни заради това, но точно обратното се случи. Стана като дядо ми, намрази Запада. Всеки ден чувах как "Запада я погубил", но добре знам, че не беше така. Израснах с омраза към родината, с обич към сестра си и без нищо, което да ме задържа в семейство без ценностна система, такова, каквото би предало и собствената си кръв. И аз замечтах за Запада, но не като нея. Без списания, без никакви доказателства. Тихо и кротко.
Берлинската стена падна преди десетилетия вече, а аз пиша това далеч от дома, на Запад от Изтока. Ще ми се сестра ми да беше с мен, но въпреки че не е, се надявам от там горе да има добър изглед към Емпайър Стейт Билдинг.
На баща ми нищо не му казах, освен едно, точно на тръгване, с куфарите на вратата. Той нищо не знаеше за моите планове, за моите мечти, така както не знаеше нищо за нейните. И вместо "сбогом", му казах "ако още мислиш, че Запада я погуби, гледай ме сега, как Запада ще ме спаси".
Никога не успях да опозная сестра си. Тя нямаше тайни, сега като се замисля. Обичаше ме, аз нея също, но сега май я обичам повече, години след като вече я няма. Не искам да си мислите, че сме били отдалечени, че не сме били близки - просто аз бях малък и не разбирах нито желанията, нито страховете, нито проблемите ѝ. Трябваше да мине много време, за да започна да свързвам пъзела, а когато най-накрая успях да го сглобя целия, се гордеех с нея повече от колкото се гордея с който и да било друг човек, който съм познавал някога.
Дядо ни беше върл комунист. Прекланяше се пред партията, прекланяше се пред всеки диктатор, който бе минал през страната ни. Баща ми и майка ми, доколкото си спомням, преди да се случат събитията около сестра ми, не се противяха на системата, нито бяха заедно с нея. Те просто работеха безропотно, отглеждаха децата си и не се занимаваха с нищо друго. Нямаха нищо против промяната, но нямаха желание да се борят за нея, защото не вярваха, че ще дойде - поне не докато бяха живи.
По някакъв начин обаче сестра ми някак си се бе добрала до малки доказателства за това, че има свят и извън пределите на Източния блок. И изведнъж щастливото ѝ детство спря. Разбрала е със страшна скорост, че това, което се говори по телевизията, радиото, сред обществото - за упадъчния Запад - просто не е вярно. Един приятел ми бе казал, че преди 50 години според изследване, хората в ЮАР били по-щастливи от тези в Западна Германия. Десет години по-късно, цифрите се променили коренно, и то само защото хората от ЮАР разбрали, че на света има места като Западна Германия. Същото се случи и със сестра ми, но се случи в прекалено нестабилна за всеки човек възраст.
Както казах, тя не се криеше. Можех да вляза в стаята ѝ и всеки път да намирам нов брой на някакво списание, написано на неразбираем тогава за мен език. Не знам от къде ги е намирала. И до ден-днешен не знам. Според митовете, които съм чувал за това как са се снабдявали хората навремето с подобни "упадъчни" материали, мога само да си представя каква смелост е имало в сестра ми, за да рискува, в подобни години, на такава възраст. Дядо ми обаче не даваше да чете подобни неща където и да било извън стаята си, беше безкрайно възмутен, наклевети я в Районното управление, в следствие на което рано-рано сестра ми бе обявена за "неблагонадеждна". Когато разбрах това, толкова много време по-късно, не можех да повярвам каква е била системата. Как е могло да излъжеш толкова много хора, образовани при това - като дядо ми - да предадеш родата си, защото не е съгласна с вижданията ти. И до ден-днешен хората се чудят, но и до ден-днешен има хора, които разбират и са съгласни с това, а аз такива неща не можех да приема.
Сияеше, когато в стаята ѝ се появяваше нещо ново, носещо полъх от Запада. Нещо малко, наистина незначително, например ключодържател с обувка от Converse, или плакат с ликовете на Beatles.
Скоро това сияние изчезваше, а накрая дори не се и появяваше, това го помня ясно. Душата ѝ бе в окови, колкото и иронично е да използвам заглавието на роман от западен агент. Нашите я пращаха до Корекома, а тя мечтаеше да влезе в Walmart. Работеше на тютюновите ниви, а мечтаеше да запали Marlboro, нищо че не пушеше. Татко ѝ сипваше глътка ракия за здраве, а тя мечтаеше за глътка Jack Daniel's - не защото обичаше алкохола, а защото за нея това беше мечтаният вкус на свободата, вкус, който никога не успяла да опита. Обърна леглото си на запад. Така, както мюсюлманите се молят към Мека, тя искаше когато си лягаше и се будеше, да стане и да погледне към невидимия рай за нея.
Един ден нашите просто влязоха в стаята ѝ и нея я нямаше. Избягала. Тамън навършила пълнолетие. Последваха дълги дни на тревога, само дядо си стоеше кротко на стола. След няколко дни се почука на вратата, един господин от милицията привика родителите ни и им обясниха положението. Тръгнала да бяга, хванали я на границата, оказала съпротива... и натам се сещате и сами, не искам да го казвам.
Очаквах, че баща ми ще намрази страната ни заради това, но точно обратното се случи. Стана като дядо ми, намрази Запада. Всеки ден чувах как "Запада я погубил", но добре знам, че не беше така. Израснах с омраза към родината, с обич към сестра си и без нищо, което да ме задържа в семейство без ценностна система, такова, каквото би предало и собствената си кръв. И аз замечтах за Запада, но не като нея. Без списания, без никакви доказателства. Тихо и кротко.
Берлинската стена падна преди десетилетия вече, а аз пиша това далеч от дома, на Запад от Изтока. Ще ми се сестра ми да беше с мен, но въпреки че не е, се надявам от там горе да има добър изглед към Емпайър Стейт Билдинг.
На баща ми нищо не му казах, освен едно, точно на тръгване, с куфарите на вратата. Той нищо не знаеше за моите планове, за моите мечти, така както не знаеше нищо за нейните. И вместо "сбогом", му казах "ако още мислиш, че Запада я погуби, гледай ме сега, как Запада ще ме спаси".
Няма коментари:
Публикуване на коментар