Запада я погуби.

Така твърдеше баща ми, че я погубил Запада. Аз това не го разбирах, честно казано. Как така някаква географска посока ще я погуби? Бях малък. Сега минаха много години и разбирам все по-добре какво е искал да каже баща ми, но и знам, че той греши. Запада не погуби сестра ми, нежеланието на Изтока да ѝ предостави възможността да следва животът, който тя искаше, го направи.

Никога не успях да опозная сестра си. Тя нямаше тайни, сега като се замисля. Обичаше ме, аз нея също, но сега май я обичам повече, години след като вече я няма. Не искам да си мислите, че сме били отдалечени, че не сме били близки - просто аз бях малък и не разбирах нито желанията, нито страховете, нито проблемите ѝ. Трябваше да мине много време, за да започна да свързвам пъзела, а когато най-накрая успях да го сглобя целия, се гордеех с нея повече от колкото се гордея с който и да било друг човек, който съм познавал някога.

Дядо ни беше върл комунист. Прекланяше се пред партията, прекланяше се пред всеки диктатор, който бе минал през страната ни. Баща ми и майка ми, доколкото си спомням, преди да се случат събитията около сестра ми, не се противяха на системата, нито бяха заедно с нея. Те просто работеха безропотно, отглеждаха децата си и не се занимаваха с нищо друго. Нямаха нищо против промяната, но нямаха желание да се борят за нея, защото не вярваха, че ще дойде - поне не докато бяха живи.

По някакъв начин обаче сестра ми някак си се бе добрала до малки доказателства за това, че има свят и извън пределите на Източния блок. И изведнъж щастливото ѝ детство спря. Разбрала е със страшна скорост, че това, което се говори по телевизията, радиото, сред обществото - за упадъчния Запад - просто не е вярно. Един приятел ми бе казал, че преди 50 години според изследване, хората в ЮАР били по-щастливи от тези в Западна Германия. Десет години по-късно, цифрите се променили коренно, и то само защото хората от ЮАР разбрали, че на света има места като Западна Германия. Същото се случи и със сестра ми, но се случи в прекалено нестабилна за всеки човек възраст.

Както казах, тя не се криеше. Можех да вляза в стаята ѝ и всеки път да намирам нов брой на някакво списание, написано на неразбираем тогава за мен език. Не знам от къде ги е намирала. И до ден-днешен не знам. Според митовете, които съм чувал за това как са се снабдявали хората навремето с подобни "упадъчни" материали, мога само да си представя каква смелост е имало в сестра ми, за да рискува, в подобни години, на такава възраст. Дядо ми обаче не даваше да чете подобни неща където и да било извън стаята си, беше безкрайно възмутен, наклевети я в Районното управление, в следствие на което рано-рано сестра ми бе обявена за "неблагонадеждна". Когато разбрах това, толкова много време по-късно, не можех да повярвам каква е била системата. Как е могло да излъжеш толкова много хора, образовани при това - като дядо ми - да предадеш родата си, защото не е съгласна с вижданията ти. И до ден-днешен хората се чудят, но и до ден-днешен има хора, които разбират и са съгласни с това, а аз такива неща не можех да приема.

Сияеше, когато в стаята ѝ се появяваше нещо ново, носещо полъх от Запада. Нещо малко, наистина незначително, например ключодържател с обувка от Converse, или плакат с ликовете на Beatles.

Скоро това сияние изчезваше, а накрая дори не се и появяваше, това го помня ясно. Душата ѝ бе в окови, колкото и иронично е да използвам заглавието на роман от западен агент. Нашите я пращаха до Корекома, а тя мечтаеше да влезе в Walmart. Работеше на тютюновите ниви, а мечтаеше да запали Marlboro, нищо че не пушеше. Татко ѝ сипваше глътка ракия за здраве, а тя мечтаеше за глътка Jack Daniel's - не защото обичаше алкохола, а защото за нея това беше мечтаният вкус на свободата, вкус, който никога не успяла да опита. Обърна леглото си на запад. Така, както мюсюлманите се молят към Мека, тя искаше когато си лягаше и се будеше, да стане и да погледне към невидимия рай за нея.

Един ден нашите просто влязоха в стаята ѝ и нея я нямаше. Избягала. Тамън навършила пълнолетие. Последваха дълги дни на тревога, само дядо си стоеше кротко на стола. След няколко дни се почука на вратата, един господин от милицията привика родителите ни и им обясниха положението. Тръгнала да бяга, хванали я на границата, оказала съпротива... и натам се сещате и сами, не искам да го казвам.

Очаквах, че баща ми ще намрази страната ни заради това, но точно обратното се случи. Стана като дядо ми, намрази Запада. Всеки ден чувах как "Запада я погубил", но добре знам, че не беше така. Израснах с омраза към родината, с обич към сестра си и без нищо, което да ме задържа в семейство без ценностна система, такова, каквото би предало и собствената си кръв. И аз замечтах за Запада, но не като нея. Без списания, без никакви доказателства. Тихо и кротко.

Берлинската стена падна преди десетилетия вече, а аз пиша това далеч от дома, на Запад от Изтока. Ще ми се сестра ми да беше с мен, но въпреки че не е, се надявам от там горе да има добър изглед към Емпайър Стейт Билдинг.

На баща ми нищо не му казах, освен едно, точно на тръгване, с куфарите на вратата. Той нищо не знаеше за моите планове, за моите мечти, така както не знаеше нищо за нейните. И вместо "сбогом", му казах "ако още мислиш, че Запада я погуби, гледай ме сега, как Запада ще ме спаси".

Мама и татко се развеждат, но аз не тъжа.

Мама и татко се развеждат, но аз не тъжа.

Всъщност смятам, че това е най-рационалното и логично нещо, което може да се случи. Преживял съм прекалено много за скромният си деветгодишен опит. Или поне така смятам. Доколкото мога да направя психоанализа на себе си, мисля, че нещата щяха да бъдат много по-добре, ако още когато се бях родил, са били разведени.

В крайна сметка какво пък? Хората се обичат, но явно или престават да го правят, или понякога неразбирателствата им са по-силни от любовта, а аз винаги съм смятал, че крайната цел е просто всеки да се бори за собственото си щастие, така че отново - какво пък?

Мислех си, че трябва да избирам при кой от двамата ще остана, или поне кой ще ме има за по-дълго време, затова написах на една дъска позитиви и негативи за всеки от двамата.

Например - мама е обичлива, но може би дори прекалено обичлива! Страх ме е, че сега съм на девет, а тя все още ме нарича "слънчице". Баща ми е по-суров, но в крайна сметка, не е ли това работата му? Така че не знам дали обичливостта е в нейна полза, така че засега ще е някъде по средата. От друга страна, мама определено готви по-добре от татко, въпреки че в последно време се е подобрил. Той, от друга страна, пък ме разбира по-добре. И с него се говори по-лесно. Но не съм сигурен колко е добре за бъдещото ми аз, че при повечето от тези разговори, употребява алкохол. Виждал съм го някои пъти пиян, честно казано. Майка ми обаче не спира да му го натяква - да, може и да е лошо, но на мен ми се струва натоварващо цялото това викане. И дори когато него го няма, продължава да ми говори тези неща, само че аз вече не съм толкова малък и съм забелязал, че подсъзнателно черният PR има обратен психологически ефект над мен. А аз за алкохола отдавна си знам - то при всеки човек е така май, или поне при болшинството в тази държава. Сега ми се струва гаден, но накрая всички се отбиваме за съвет.

Тежко е, честно казано. Не техния развод - все ми е едно за него, но толкова неща трябва да решавам! За тях е лесно - единия ще живее тук, другия ще живее на друго място, и хайде обратно на пазара. Боже, колко им е лесно! Де да знаеха колко е трудно да си на моите години! Та така значи - те си знаят какво става, а аз? Аз трябва да решавам коя играчка при кого ще остане, и ще я виждам само когато съм при единия или другия. Даже това не ми стига, понеже обичам да съм прилежен и подреден, така че съм решил, че и мислите ще си разделя - при мама ще си мисля за момичета, а при татко за спорт и други дреболии. Също така мисля да поогранича малко говоренето - даже не малко, ами напълно. Вътрешно ще си говоря, даже мога да крещя и викам, но навън мисля да си отварям устата само когато ям.

Оказа се, че диаграмите ми с позитивите и негативите се оказаха безсмислени! Някакъв чичка в тога директно реши, че мама ме взима, а татко ще го виждам, когато тя реши. Това, според мен и познавайки майка ми, е доста тъжно! Ще се съсипя от мислене за момичета, сигурно ще оплешивея на тринайсет, а за сметка на това няма да имам време да гледам футбол. Освен, може би, ако не е женски - винаги има пролуки.

Мама и татко се разведоха, но аз все още не тъгувам. Минаха няколко години, но още нито ми е станало тъжно, нито съм проговорил.

Само теб.

Запалих за тебе свещ, запалих я само за теб.
А тебе вече те няма, душа и тяло във лед.

Поживя си добре, живот нормален.
Толкова красиви стъпки, а един скок фатален.
Като бебе беше, но дойде времето да спреш да риташ.
Обичах въпросите ти, но те няма вече за да питаш.
Исках да знам отговорите, но май закъснявам.
Живота да ми стигне за тях, само мога да се надявам.


Аз не знам вече къде си, в какво да вярвам.
Тебе има ли те, да знам дали пак ще ти потрябвам?
Някой ден, не ми трябва да е днес.
Но искам, ако те видя, да ми е останала поне малко чест.
Защото каква чест ми е нужна, ако ти не си тук?
Вече чест не ми трябва, а спасение от тоя студ.

Запалих за теб свещ, запалих и изгасих я във лед.
Нищо вече не ми е нужно, искам само теб.

Защо ни създаде?

Ранните му творби бяха точно като ранният му характер - цветни, буйни, носещи бунтарията в себе си, креативни и опитващи да стигнат до възможно най-много хора, но без да спазват утъпкания път.

Сега нещата не стояха по точно този начин. Наистина харесваше тогавашните си работи, но те така и не успяха да свършат целта си - да достигнат до хората, които искаше. Да може да изхранва себе си и хипотетичното си семейство, което така и не се случи - още по-малко. Затова, без значение дали му се искаше или не, се обърна към това, което мразеше, може би с надеждата ако използва таланта си за да напише няколко по-праволинейни неща да накара публиката да се обърне и към по-старите и интересни работи, но може би и с лека нотка на надежда да започне да изкарва парите, които - нека не се лъжем - винаги е харесвал.

Клепачите му вече натежаваха, а идеите липсваха. Уж всичко беше там: всичко се развива в претъпкания град, който е символ на урбанизацията и душевната празнина на хората, та в този претъпкан град две истински души се срещат, той се влюбва в нея, тя обаче е прекалено заета от кариерата си и не иска да му дава празни надежди, затова той започва да пие, но решава, че това не е решение, и ще даде всичко за нея, и после тя ще, и той ще, и те ще...

Да, всичко беше там, но какво се случваше? Главата му отказваше да измисли каквото и да било ново, а дори не му трябваше нещо кой-знае какво ново. Дори за праволинейно мислещият човек, това беше прекалено праволинейно, а за него нещата бяха още по-зле. Струваше му се, че е толкова лесно да напишеш нещо, което да се продава, че просто трябваше да "свали" нивото си, но вместо това не можеше да измисли дори една пълноценна история. Героите бяха там, местата бяха там, всичко беше там, но бяха... празни.

Неусетно, той заспа в празната стая, с нощната лампа все още светната, загубен в мислите си, в празнината на героите и жилището си.

Събуди се, вече беше сутрин, и реши да се разходи. Не му се налагаше да се преоблича, понеже и без това в последните дни не беше правил нищо.

Градът му се стори по-странен от обикновено. Сутрин никога нямаше много хора, но сега дори и в неговият забутан квартал се сблъска - буквално - с няколко души. Сякаш хората в квартала се бяха умножили. Щом стигна до центъра обаче нещата бяха още по-зле - нямаше дори възможност да се разминеш с хората, всички бързаха и се бутаха едни в други. Най-накрая успя да стигне до едно кафе, където седна. Понеже не можеше да си обясни какво се случва, реши да заговори най-близкият до него човек, да потърси отговор на въпроса "какво по дяволите се случва".

-Я виж ти, Господ започна да задава въпроси относно творенията си!

Шокиран от отговора и с огромни надежди да не е това, което си мислеше, реши веднага да си тръгне, без дори да изчака кафето си. Започна да се разхожда из улиците, и вече осъзнал какво се случва, започна ясно да чува гласовете, които говореха неща от типа на "вижте кой реши да ни навести". Изплашен, забърза стъпка, но това само доведе до множество сблъсъци с индивиди от тълпата, сблъсъци, които освен че убиха инерцията му, го накараха да се заслуша в това какво му казваха хората. Думите бяха дълбоки, такива, каквито никога нямаше да забрави, толкова дълбоки и достигащи до хората, колкото му се щеше произведенията му да бяха.

"Сирак в претъпкан град, защо въобще ме създаде?"
"Ние какво сме, цял свят от статисти, само за да могат онези двамата да се срещнат?"
"Аз съм най-богатият човек тук, но и аз като всички останали, родени от мъртвото ти въображение, нямам никаква тежест."
"Майка съм на две деца, които никога няма да изпитат обич, защото при теб обичта може да достига само до двама от нас..."

Крещейки, извинявайки се, бягайки, той най-накрая се спъна и изгуби съзнание.

Събуди се в апартамента си, целият плувнал в пот, осъзнавайки, че е спал едва няколко часа. Но поне знаеше какво да напише. Време беше да започне да напише роман за писателят, попаднал в творбата си, изпълнена с празни сърца, с цял празен свят, въртящ се около любовта на двама души, която вече му се струваше толкова безразлична, далечна... и празна.

Септември е смърт.

Септември за него бе синоним на смърт.

За някои хора това беше перфектният месец - не прекалено топло, не прекалено студено, курортите вече не са претъпкани и е време и те да навестят морето.

За други хора - така де, за децата - септември бе символ на ново начало - поредно или последно за някои. Новата учебна година пораждаше трепети в някои, в други (повечето) - ужас.

Имаше, разбира се, и още десетки видове хора - такива, на които им беше все едно дали е февруари, юли или септември. Такива, които нямаха време за да обърнат внимание дали навън вали сняг или минувачите по улиците махат с ветрила. Но за всеки един от тях имаше място под септемврийското слънце, както и под септемврийският дъжд.

Той не беше нито един от гореспоменатите типове хора. Той беше само себе си и за него септември бе синоним на смъртта.

Отрасъл в крайморско градче, в семейство, занимаващо се с туристическият бизнес, като малък за него септември беше по-скоро месецът на собтвения му народ. Останалите народи, чуждите - били те французи, руснаци или англичани - ги навестяваха в по-ранните месеци, или в самия разгар на лятото. Дядо му му бе обяснил, че това е, защото в тяхната родина или нямали море, или било прекалено скъпо. А на въпроса защо сънародниците им идват чак в края на лятото, той отговаряше, че ние си имаме наше си море, но то е прекалено скъпо за самите нас.

С минаването на годините, септември за известно време не значеше нищо за него. Все още беше топло, можеше да влиза в морето, а на промените нямаше време да обърне внимание. Малко по малко започна да забелязва как с настъпването на този месец плажовете стават все по-рядко населени и как улиците започват все повече да пустеят.

В момента гледаше залеза. В младините си, когато тя беше до него, те гледаха само изгревите - предпочитаха да гледат раждането на слънцето, пред смъртта му.

Но времето не прощаваше, и както всеки изгрев прерасва в залез, така и човешкият живот имаше своя край. Сега септември бе сол в раната, която представляваше сърцето му, сол, която можеше да усети върху езика си, останала като спомен от целувките ѝ, първите и последните, които бе усетил през живота си. Слънцето вече бе по-меко, а и хората бяха свикнали с него. Така и той бе свикнал с липсата ѝ, но по същия начин, по който хората след месеци ще жадуват за това слънце, така и той всеки ден жадуваше за още няколко минути с нея.

Септември за него бе синоним на смърт. Бяха изминали вече много години от онзи първи ден на септември, но за него всеки първи ден на септември носеше едно и също чувство. Нямаше нужда да ходи до гроба ѝ, защото не там бе душата ѝ.

Наведе се и остави морето тихо да отнесе цветята при нея.