Ранните му творби бяха точно като ранният му характер -
цветни, буйни, носещи бунтарията в себе си, креативни и опитващи да стигнат до
възможно най-много хора, но без да спазват утъпкания път.
Сега нещата не стояха по точно този начин. Наистина харесваше тогавашните си работи, но те така и не успяха да свършат целта си - да достигнат до хората, които искаше. Да може да изхранва себе си и хипотетичното си семейство, което така и не се случи - още по-малко. Затова, без значение дали му се искаше или не, се обърна към това, което мразеше, може би с надеждата ако използва таланта си за да напише няколко по-праволинейни неща да накара публиката да се обърне и към по-старите и интересни работи, но може би и с лека нотка на надежда да започне да изкарва парите, които - нека не се лъжем - винаги е харесвал.
Клепачите му вече натежаваха, а идеите липсваха. Уж всичко беше там: всичко се развива в претъпкания град, който е символ на урбанизацията и душевната празнина на хората, та в този претъпкан град две истински души се срещат, той се влюбва в нея, тя обаче е прекалено заета от кариерата си и не иска да му дава празни надежди, затова той започва да пие, но решава, че това не е решение, и ще даде всичко за нея, и после тя ще, и той ще, и те ще...
Да, всичко беше там, но какво се случваше? Главата му отказваше да измисли каквото и да било ново, а дори не му трябваше нещо кой-знае какво ново. Дори за праволинейно мислещият човек, това беше прекалено праволинейно, а за него нещата бяха още по-зле. Струваше му се, че е толкова лесно да напишеш нещо, което да се продава, че просто трябваше да "свали" нивото си, но вместо това не можеше да измисли дори една пълноценна история. Героите бяха там, местата бяха там, всичко беше там, но бяха... празни.
Неусетно, той заспа в празната стая, с нощната лампа все още светната, загубен в мислите си, в празнината на героите и жилището си.
Събуди се, вече беше сутрин, и реши да се разходи. Не му се налагаше да се преоблича, понеже и без това в последните дни не беше правил нищо.
Градът му се стори по-странен от обикновено. Сутрин никога нямаше много хора, но сега дори и в неговият забутан квартал се сблъска - буквално - с няколко души. Сякаш хората в квартала се бяха умножили. Щом стигна до центъра обаче нещата бяха още по-зле - нямаше дори възможност да се разминеш с хората, всички бързаха и се бутаха едни в други. Най-накрая успя да стигне до едно кафе, където седна. Понеже не можеше да си обясни какво се случва, реши да заговори най-близкият до него човек, да потърси отговор на въпроса "какво по дяволите се случва".
-Я виж ти, Господ започна да задава въпроси относно творенията си!
Шокиран от отговора и с огромни надежди да не е това, което си мислеше, реши веднага да си тръгне, без дори да изчака кафето си. Започна да се разхожда из улиците, и вече осъзнал какво се случва, започна ясно да чува гласовете, които говореха неща от типа на "вижте кой реши да ни навести". Изплашен, забърза стъпка, но това само доведе до множество сблъсъци с индивиди от тълпата, сблъсъци, които освен че убиха инерцията му, го накараха да се заслуша в това какво му казваха хората. Думите бяха дълбоки, такива, каквито никога нямаше да забрави, толкова дълбоки и достигащи до хората, колкото му се щеше произведенията му да бяха.
"Сирак в претъпкан град, защо въобще ме създаде?"
"Ние какво сме, цял свят от статисти, само за да могат онези двамата да се срещнат?"
"Аз съм най-богатият човек тук, но и аз като всички останали, родени от мъртвото ти въображение, нямам никаква тежест."
"Майка съм на две деца, които никога няма да изпитат обич, защото при теб обичта може да достига само до двама от нас..."
Крещейки, извинявайки се, бягайки, той най-накрая се спъна и изгуби съзнание.
Събуди се в апартамента си, целият плувнал в пот, осъзнавайки, че е спал едва няколко часа. Но поне знаеше какво да напише. Време беше да започне да напише роман за писателят, попаднал в творбата си, изпълнена с празни сърца, с цял празен свят, въртящ се около любовта на двама души, която вече му се струваше толкова безразлична, далечна... и празна.
Сега нещата не стояха по точно този начин. Наистина харесваше тогавашните си работи, но те така и не успяха да свършат целта си - да достигнат до хората, които искаше. Да може да изхранва себе си и хипотетичното си семейство, което така и не се случи - още по-малко. Затова, без значение дали му се искаше или не, се обърна към това, което мразеше, може би с надеждата ако използва таланта си за да напише няколко по-праволинейни неща да накара публиката да се обърне и към по-старите и интересни работи, но може би и с лека нотка на надежда да започне да изкарва парите, които - нека не се лъжем - винаги е харесвал.
Клепачите му вече натежаваха, а идеите липсваха. Уж всичко беше там: всичко се развива в претъпкания град, който е символ на урбанизацията и душевната празнина на хората, та в този претъпкан град две истински души се срещат, той се влюбва в нея, тя обаче е прекалено заета от кариерата си и не иска да му дава празни надежди, затова той започва да пие, но решава, че това не е решение, и ще даде всичко за нея, и после тя ще, и той ще, и те ще...
Да, всичко беше там, но какво се случваше? Главата му отказваше да измисли каквото и да било ново, а дори не му трябваше нещо кой-знае какво ново. Дори за праволинейно мислещият човек, това беше прекалено праволинейно, а за него нещата бяха още по-зле. Струваше му се, че е толкова лесно да напишеш нещо, което да се продава, че просто трябваше да "свали" нивото си, но вместо това не можеше да измисли дори една пълноценна история. Героите бяха там, местата бяха там, всичко беше там, но бяха... празни.
Неусетно, той заспа в празната стая, с нощната лампа все още светната, загубен в мислите си, в празнината на героите и жилището си.
Събуди се, вече беше сутрин, и реши да се разходи. Не му се налагаше да се преоблича, понеже и без това в последните дни не беше правил нищо.
Градът му се стори по-странен от обикновено. Сутрин никога нямаше много хора, но сега дори и в неговият забутан квартал се сблъска - буквално - с няколко души. Сякаш хората в квартала се бяха умножили. Щом стигна до центъра обаче нещата бяха още по-зле - нямаше дори възможност да се разминеш с хората, всички бързаха и се бутаха едни в други. Най-накрая успя да стигне до едно кафе, където седна. Понеже не можеше да си обясни какво се случва, реши да заговори най-близкият до него човек, да потърси отговор на въпроса "какво по дяволите се случва".
-Я виж ти, Господ започна да задава въпроси относно творенията си!
Шокиран от отговора и с огромни надежди да не е това, което си мислеше, реши веднага да си тръгне, без дори да изчака кафето си. Започна да се разхожда из улиците, и вече осъзнал какво се случва, започна ясно да чува гласовете, които говореха неща от типа на "вижте кой реши да ни навести". Изплашен, забърза стъпка, но това само доведе до множество сблъсъци с индивиди от тълпата, сблъсъци, които освен че убиха инерцията му, го накараха да се заслуша в това какво му казваха хората. Думите бяха дълбоки, такива, каквито никога нямаше да забрави, толкова дълбоки и достигащи до хората, колкото му се щеше произведенията му да бяха.
"Сирак в претъпкан град, защо въобще ме създаде?"
"Ние какво сме, цял свят от статисти, само за да могат онези двамата да се срещнат?"
"Аз съм най-богатият човек тук, но и аз като всички останали, родени от мъртвото ти въображение, нямам никаква тежест."
"Майка съм на две деца, които никога няма да изпитат обич, защото при теб обичта може да достига само до двама от нас..."
Крещейки, извинявайки се, бягайки, той най-накрая се спъна и изгуби съзнание.
Събуди се в апартамента си, целият плувнал в пот, осъзнавайки, че е спал едва няколко часа. Но поне знаеше какво да напише. Време беше да започне да напише роман за писателят, попаднал в творбата си, изпълнена с празни сърца, с цял празен свят, въртящ се около любовта на двама души, която вече му се струваше толкова безразлична, далечна... и празна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар