Кръстопът

Снегът бе спрял да вали преди четири дни. Въпреки това не се топеше и бе заел удобно мястото си върху асфалта. Поледицата бе достатъчна, за да ме е страх докато вървя. Не ме чакаше нито много път, нито очаквах да съм много време навън, но бях облечен дебело. Един от проблемите на селото бе, че зимата винаги бе по-студено, отколкото в града, а лятото винаги бе по-топло. Настрана от тези климатични особености, си оставаше кътчето рай, в което предпочитах да почивам и да прекарвам времето си без излишни терзания и нерви.

Тя трябваше да ме чака на кръстопътя. Селото е малко и кръстопътя значеше общо две места, разделени от по-малко от сто и петдесет метра. Аз живеех по-близо до единия, а тя по-близо до другия. В зависимост кой бе излязъл пръв и на кого му се вървеше повече, отиваше до предпочитания кръстопът.

Традицията да се виждаме на Коледа датираше от години. Не помня точно колко, нито смятам, че ако се опитам, ще си спомня. Никога не съм го смятал за събитие, докато това не се превърна в единствения път в годината, в който я виждам. Приятел от детството, нереализирана любов и последният ми постоянен контакт с човек от селото, настрана от семейството ми. В различни моменти тя бе изпълнявала различни роли в живота ми, докато преди две години не бях решил, че ми писна тя да решава какви ще сме и предпочетох да нямаме въобще връзка един с друг. Другата възможност бе да продължавам да си мисля какво щеше да стане, ако нещата се бяха развили другояче, както и да продължавам да я гледам как избира само грешните хора до себе си и се самоизяжда, докато аз, правилният човек, стоя настрани.

Нямах гаранция, че ще ме чака на кръстопътя. Нямаше и причина да го прави. Навън бе студено, мокро и хлъзгаво. Отдавна нямаше какво да си кажем или по-лошо – имаше толкова много какво да си кажем, че нямаше как да минем само с една среща на кръстопътя. Предпочитах това да не дойде пред вероятността да дойде, да си честитим Коледа, да си кажем две-три думи за времето, да попитаме кой как е, да смотолевим още няколко изречения и да си тръгнем.

Тя обаче вече беше там, макар официален час за срещата ни никога да не е имало. Също толкова смутена, колкото и аз, първоначално стояхме известно време в почуда, че се виждаме. Традициите са си традиции, но когато хората, с които са създадени, ги няма, продължават ли да бъдат такива? Но ето ни, двамата, един пред друг навръх Коледа, докато вятъра се засилваше.

- Честита Коледа – смотолеви тя, докато отбягваше погледа ми.

- Честита Коледа – отговорих по-твърдо аз.

Сега идваше трудната част. Какво повече да си кажем? Да си кажем всичко, да се направим, че това е било просто някаква си двугодишна пауза в едни многогодишни отношения или да си кажем „много е студено, нали?“, да си пожелаем здраве и щастие и да си ходим? Тя изглежда си мислеше същото.

- Надявам се всичко да е наред, да си здрав и-…

Прекъснах я грубо. По филмите това щеше да е с целувка и да заживеем щастливо, но това не бе филм, а реалността на студената зимна декемврийска вечер.

- Спри. Знам, че не знаеш какво да ми кажеш. Така ли е? – тя кимна леко и трудно забележимо. – И аз искам да си щастлива и здрава и да имаш прекрасна Коледа, но не искам опетняваме отношенията си с подобни разговори.

Сам се хванах, че не говоря като себе си, а като литературен герой, с драматичността на високия драматургичен стил. Всеки друг път тя би ми се подиграла за това. Сега изглежда не ѝ правеше впечатление.

- Затова нека се видим отново. След година. На Коледа. И да знаем, че сме прекарали последните 365 дни в мисли какво точно да си кажем.

Тя направи лека крачка напред и ме прегърна, без да каже нищо. Предположих, че е съгласна. Не беше дълга прегръдка, нито особено топла такава, но бе далеч по-добре дошла от въртенето на очи.

- Животът продължава – каза тя тихо.

- Да. – отвърнах аз – животът продължава.

На път за вкъщи снежинките отново започнаха да падат от небето.

Нужда от някого

- Ами ти? Нямаш ли нужда от някого? – попита тя, без да знае какво да очаква в отговор.

- Не. Вече не. – отговори хладнокръвно той.

От скоро вече не лъжеше. За последно имаше нужда от човек до себе си преди малко повече от година. Тогава той се срещна за пръв път с това той да има нужда от някого, а не друг да има нужда от него. Когато ставаше за работа, тя оставаше в леглото, преструвайки се че спи. Знаеше, че тя винаги се буди половин час преди него, защото и той се будеше половин час преди нея и се правеше, че спи още един час, докато стане за работа. Нищо чудно и тя да знаеше, че вече се е събудил тогава, когато се е събудила и двамата да бяха наясно, че всичко е театър, но този театър трябва да продължи да се играе. Публика нямаше.

- Всеки има нужда от някого. Аз бих могла да имам нужда от теб. – каза тя и бързо заби поглед в чашата, без дори да отпие от чая.

- Искрено се надявам, че нямаш. – отново късо отговори той.

Кога за последно тя имаше нужда от него повече, отколкото той от нея? Трябва да е било преди да минат половината от връзката си, след това стана зависим. Общо бяха заедно малко над две години – дребно време, спрямо това на връзките на приятелите му, много от които след това се и ожениха и той вече не ги вижда особено често. Дребно време, но не и за него. Всяка минута, в която седеше пред нея и чакаше кафето ѝ да изстине, за да може да отпие от него, да го допие цялото и да няма вече оправдание да не говори с него, бе като година от брака на приятелите му.

Всеки път, в който я чакаше да излезе от банята, за да може после да се облече пред него, беше мъчение. В крайна сметка, тя не го правеше. Взимаше дрехите си и отиваше в хола, където се обличаше бързо и излизаше навън. Без да го поздрави на излизане. Такива бяха последните дни от връзката им и той знаеше, че дори тя да не е влюбена в друг, със сигурност не е влюбена в него. Но той нямаше да я остави, а тя нямаше проблем да живее с него.

- Ами ако наистина имам нужда от теб? – отново сведе поглед тя.

- Тогава не знам. Знам само, ако аз имам нужда от теб. Или от някой друг. Тогава свършва зле.

Последно я видя в един вторник сутрин. Небето беше сиво цял ден и всички очакваха да завали всеки момент, но така и не заваля. Хората се разхождаха със свити чадъри в ръка и после псуваха чадърите, защото така и не са ги използвали. Той се прибра вкъщи, където миришеше по обичайния сладникав начин. Това бе мирисът на техния живот заедно – на добрите и на лошите дни. Това нея да я няма в апартамента не бе нещо ново. Новото бе, че нямаше нищо останало от нея. Наистина нищо. Някои хора се оплакват, че години след последната си приятелка все още намират фиби или ластици. Тя се бе погрижила единственото, което да остане от нея да е само една миризма. Той загаси лампите и седна на дивана в хола, в абсолютна тъмнина. Най-накрая започна да пръска и след секунди вече се изливаше порой със светкавици. Когато една от тях озари небето и апартамента, видя залепена бележка на вратата. Постоя още няколко секунди и накрая реши все пак да я прочете. Нямаше нужда да светва лампата. Още една светкавица удари навън и част от секундата му бе нужна, за да прочете надписа: „вече нямам нужда от никого“.

Малки розови хапченца

Щом се събудех, посягах към нощното шкафче. Там държах малките розови хапченца. Те бяха моето виждане за добро начало на деня. Държах ги винаги на близко разстояние. Нещо като оръжие. Такова, което държиш под възглавницата. Разликите с оръжието са няколко. Смъртта, която причиняват, е различна. Адреналинът, който причиняват, когато ги държиш, е различен. Оръжията карат кръвта ми да кипи. Малките розови хапченца ме успокояваха почти до мозъчна смърт.

За пръв път ми ги даде майка ми. Не мисля, че тя знае какъв ефект имат. Когато започнах да ги взимам, започнах да спя повече. Спях нощем. После спях и денем. Будех се от време на време. За час или два. После заспивах пак. Нямах друга работа. Според майка ми, така се наваксва пропуснатия сън в живота. Майка ми би оправдала и наркоман, стига той да има рецепта за това. Майка ми не е лекар. Всъщност тя е юрист. Доброто и лошото при нея се измерват в закони.

Не ми беше нужно дълго време, за да разбера какво правят малките розови хапченца. Накратко, те изключват нервната ми система. Да, спя по цял ден. Но такива неща не могат да ме притеснят. Не и ако съм лишен от чувството си за притеснение по начало. Нямах интерес към нищо. Нямам интерес към нищо. Пулсът ми е постоянно в един и същи ритъм. Емоциите липсват. Това не е лошо. Имам нужда от нещо такова. Или имах. От време на време все още имам. Така дните минават по-бързо, а аз не харесвам всеки ден от живота си.

Това беше, което търсех. Хората около мен не търсеха това. Нямам предвид, че не търсеха малките розови хапченца. И тях не търсеха, това е истина. Но повече не търсеха такова поведение от мен. Те имаха определени очаквания. Аз трябваше да спазвам сценария. Когато мисля за това сега, може би са били прави. Не всички бяха спокойни. Аз бях.

В редките пъти, в които излизах, правех няколко крачки, след което спирах. Съзерцавах небето и смятах, че то значи нещо за мен. Символизира нещо. Това вероятно е заблуда. Събуждаха ме минувачите, които се удряха в мен. Най-често спирах по пълни булеварди или малки улички. Имах чувството, че всичко е наред. Някои хора казваха, че се държа като дрогиран, но аз знам, че това не е така. Аз бях дрогиран. Това може би е лошо. Самата дума звучи лошо. Не знам дали бих го повторил. Може би когато ситуацията отново стане такава.

Спрях малките розови хапченца, когато вече много хора ми се караха за тях. Трябваше да се изправя срещу проблемите си. Да бъда буден повече време. Това се очаква от мен. Започнах да върша работа по-ефективно, но проблемите си оставаха. Хората са проблемите. Не хапчетата. В началото, когато никой не гледаше, си вземах по едно. Като бонбон. Ефектът при нередовно взимане не е същия. Той ми липсваше. По някое време ги спрях наистина. Проблемите, от които бягах, не се решиха. Мъртвите си остават мъртви и животът си остава живот. Реалността не се променя само защото си спрял малките розови хапченца.

Ако все още взимах малките розови хапченца, може би щях да елиминирам проблемите. Защото проблемите са в хората. Може би бих ги убил. Ръката ми няма да трепери. Малките розови хапченца спират треперенето. Бих приключил проблемите си бързо. Без угризения. Но спрях да взимам малките розови хапченца. За добро е. Така си казвам. Така мисля. Смъртта е лоша. Дори чуждата.

Имам една тайна. Все още ги държа на нощното си шкафче. Напомнят ми. За това какъв бях. За това как се държах. Също ми напомнят и друго. Че винаги има авариен изход. Успокояващо е. Успокояващи са.

Малки розови хапченца.

Септември е симетрия

Лежа и не знам дали се наслаждавам или ненавиждам отмиращото слънце. В книгите, които чета, има толкова много клишета за отмиращото лято, че ми се струва ненужно да ги повтарям. Всички сме ги чували – листата пожълтяват, дните стават по-къси, сърцата натежават. Поетични глупости, които обичам да си мисля, но не обичам да чета. Повечето от тях са верни – септември е, навън все още е топло, слънцето продължава да пече, но лятото не е в самото време. Практическа разлика между последните дни на август и първите дни на септември няма.

Докато около мен листата все още не са започнали да падат, оставям книгата Моето настроение е трудно за определяне с една дума. Прекарах първото си лято не като дете – високите температури посрещнах с постоянно седене в офиса, а безкрайните почивки, морета, купони, алкохол, просто липсваха. Още преди лятото се бях подготвил за това и сега е малко странно, че равносметката е по-тежка, отколкото самото преживяване. Физически не бях правил почти нищо, което да се запомни през лятото.

В главата ми смяната на сезоните се посреща от неподредени мисли. Там не просто няма израстване и ново мислене, но и колкото по-напред върви календара, толкова по-назад във времето отиваше мисленето ми. В момента бе с три години назад. Постоянно се питах дали тогава бях по-щастлив, дали простият живот, от който се оплаквах тогава, в момента не ми липсва. Дали не ми липсват хората и картините от онова време.

Ето го и настоящето. Слънцето е пред залез, аз използвам почивката си, за да се затрупам в книги и да не се занимавам с мислите в главата си, но всеки разказ и роман, който чета, може да бъде отнесен към една-единствена идея – никога не е късно и може би е време да се върнеш към това, което някога прекъсна. Септември ми се струва като добро време за това. Разбира се, не можеш да върнеш времето, но можеш да се върнеш към хората, свързани с това. Осъзнах това преди около месец и дори вече бях написал писмо – ако може да се нарече такова, предвид дължината му от 20 страници, при това в незавършен вид – към тези… тази, която продължаваше да бъде най-голямата въпросителна в целия ми кратък житейски път.

Последните години бяха белязани от остра липса на синхрон и симетрия помежду ни. Когато тя искаше да говори с мен, аз не желаех, а когато аз исках – тя вече бе продължила напред и аз нямах желанието да бъда просто контакт в телефона ѝ или някой, с когото излиза от време на време.

В ума ми много пъти съм си представял, че ще ида да я видя, ще намеря адреса ѝ и ще се надявам още да живее там, ще почукам на вратата и ще успея да оправя нещата, макар и с леко закъснение. Първоначално се заблуждавах, че не искам наистина да направя това, но в последствие просто приех, че нямам смелостта и за да го направя, ще се наложи да призная, че съм загубил в играта, която съществува само в главата ми.

Много пъти съм разигравал този сценарий в главата си, но никога не го правя. До днес, когато се качвам във влака и се връщам в града, озъртам се няколко пъти и правя бърза сметка в главата си как точно изглеждаше гарата преди три години, когато за последно слязох от влака и се насочих към онзи адрес. Истината е, че нещата са се променили за добро на външен вид, но пътуването, слизането и качването – нищо от това не ме кара да се чувствам по-добре или въобще по-различно, макар трите години, в които съм се изгубил, да са донесли модернизация.

Решавам, че няма да използвам градския транспорт, защото ми е нужно време да помисля какво ще кажа. По пътя осъзнавам, че след тези три години на мислене и последните няколко месеца на по-конкретно мислене, нямам нужда да планирам нищо в последните минути, преди да я видя. Сценарият е отдавна разработен в главата ми. Това, за което си мисля всъщност, е как ще приема, когато неминуемо се окаже, че тя в последните три години не е мислила за мен толкова, колкото аз за нея и тя няма нужда от това да се връща към изминалите години и хора, които смята за неактуални в живота си.

Улиците, булевардите и парковете са успокояващо празни. Почивните дни карат всички да напуснат града и да го оставят да диша поне няколко пъти в годината. Именно тогава той е най-привлекателен. Нарочно избирам маршрут, който е изпълнен с места, които не съм посещавал или посещавам рядко, защото ми навяват спомени за неща, които съм правил с нея и след това не съм имал желание да правя с друг. Липсата на хора ми дава свобода докато ходя, слушам музика, спомням си и фантазирам, да правя свободно гримаси, без да се притеснявам как изглежда това за тези, които ме подминават.

Преди година, когато в септември виждах най-накрая спасение и ново начало, се държах с нея лошо. Преди две години, когато септември и все по-късите дни ми напомняха за смъртта на истинските ни отношения, нещата бяха дори по-лоши. Когато не се държах апатично, се държах отблъскващо, защото желаех да се раздалеча от времето и хората. Щях ли да се държа така, ако знаех, че през този септември ще се надявам да върна симетрията помежду ни?

И ето ме тук, пред сградата, която не съм виждал или посещавал от както септември все още не значеше нищо. Изкачвам се по стълбите бавно, давайки воля на физическите си движения и без да обръщам внимание на мислите ми, които с всяка следваща крачка ме карат да спра. Нито сърцето, нито мозъкът ми желае това, което върша, но любопитството и волята надделяват.

Звъня на звънеца. След няколко секунди чувам стъпки и вратата се отваря.

Освен ако нещо не се промени

- Сега накъде?
- Ще вървим.
- Да де, но накъде?
- Към Руската църква.
- Още ти е любимото място?
- Не сме си говорили от година, не от десетилетие. Нещата не се променят толкова рязко.
- Да де, да. А какво се е променило?
- Почти нищо. Същата история, може би и по-зле от преди.
- Как така по-зле от преди?
- Така. Пак съм си толкова сам, колкото и преди година, но времето го кара да изглежда по-тежко.
- Аха… да. Съжалявам. Ще ми се да можех да направя нещо.
- Можеш.
- Знаеш, че не мога.
- Не, знам, че не искаш. Това е друго.
- Имам си принципи.
- Имаш селективни принципи.
- Защо пък селективни?
- Защото нямаше принципи, когато идваше у нас посред нощ, чакаше на вратата ми с палачинки и ходеше ръка за ръка с мен в парка. Тогава принципите ти къде бяха?
- Знаеш, че не беше точно така… къде ще седнем?
- Ако са свободни пейките, където седим винаги.
- Свободни са. Кой да седи тук в полунощ?
- Някой нещастник като нас.
- Много е студено за нещастниците в петък вечер. Март месец е още.
- Да, рано е, студено е… сигурно и нещастниците си имат някакъв годишен график. Както и да е. Нямам идея какво правим тук и защо говоря с теб, но по някаква причина не мога да ти откажа.
- Да, не можеш да ми откажеш. Затова ще си говорим. И ще ме гледаш в очите.
- Не мога да те гледам в очите.
- Ще ме гледаш в очите.
- Хубаво. Ето, гледам те в очите.
- Отместваш поглед.
- Това е, защото не мога да те гледам в очите.
- Ох… добре. Една година. И какво стана в тази една година?
- Нищо. Приятелите ми заминаха, тук останаха само трима-четирима. Напуснах работа, сега си търся нова. Спирам да свиря, както си забелязала. Не мога да ти кажа, че нещо е по-добре след теб. Сам съм. Това е основното. По-сам съм от преди. Сигурно това не е най-важното, но в това се вглъбявам.
- Не може да е толкова зле.
- Радвам се, че се успокояваш сама.
- Не се успокоявам, макар че ми се ще. Мога ли да те прегърна?
- Защо ме питаш такива неща?
- Какви неща? Мога ли да те прегърна просто?
- Не можеш ПРОСТО да ме прегърнеш. Знаеш, че това не е достатъчно и ще искам повече от една прегръдка.
- Но аз искам ПРОСТО да те прегърна.
- Хубаво, прегърни ме.
- Хубаво, прегръщам те.
- Сега по-добре ли се чувстваш?
- Ами ти?
- Да, но за кратко. Утре само ще се чувствам по-зле от това. Срещите с теб са нещо като ходене по дискотеки и барове – много е приятно, но в повечето случаи на сутринта го смятам за грешка.
- Съжалявам. Трябва да се връщаме. Ще минат да ме вземат.
- От къде?
- От бара.
- Тоест ще вървим на обратно?
- Тоест ще вървим на обратно.
- Иронично.
- За една година не можа ли да ме превъзмогнеш?
- Смятах, че съм те превъзмогнал. Преди да дойдеш да поговориш с мен, при мен след концерта дойде тя – с която съм бил сума време, а с теб не – и пак можех да ѝ кажа две изречения и да не ми се налага да говоря с нея. Когато дойде ти обаче, не можах да ти откажа. И сега пак си мисля какво би било, ако…
- Не си го мисли.
- Ами ти не си ли го мислила?
- Мислила съм го.
- И?
- Знаеш. Не може да стане.
- Заради нея?
- Заради нея. Заради мен. Заради теб.
- А, не. Заради мен – не. Аз съм готов на всичко, а това изречение с „готов на всичко“ го мразя.
- Съжалявам. Не ме карай отново да…
- Нищо не те карам. От тук ли ще те вземат?
- Да. Ето я колата долу. Погледни ме в очите за последно.
- …
- Не мълчи. Кажи нещо за поредното ни сбогуване.
- Искам да те целуна.
- Можеш да ме целунеш.
- Сигурно да… но не. Знаеш ли какво? Искам ти да ме целунеш. Да видим докъде стигат тези твои принципи.
- Ох, по дяволите… добре. Сега по-добре ли си?
- Да. Но пак ще съжалявам на сутринта.
- Аз също. И какво – пак си казваме сбогом?
- Да. Сбогом. Освен ако нещо не се промени.
- Освен ако нещо не се промени.

Мавзолея

Хванах таксито малко късно. Годините се отразяват зле както на външния ми вид, така и на времевата ми ориентация. Затова още преди да кажа на шофьора къде точно отиваме, му казах, че трябва да стигнем бързо. Забравих, че въобще трябва да му казвам и накъде да кара. Шофьорът ме изгледа с търпение, а аз бавно се сетих, че не всеки ме разбира така, както тя.

- Към Мавзолея сме, към Мавзолея.

Странният поглед стана още по-странен. Сбърчил вежди, таксиметровия шофьор се изкашля шумно, пусна радиото на джаз станцията и тръгна. Чакаха ни поне десет минути път. Той не говореше много през първите няколко минути, но накрая му писна, намали радиото и ме заговори.

- В чужбина ли си бил?

- Да, в чужбина. Как разбра? Да нямам акцент вече – зачудих се аз.

- А не, нищо… ще видиш – засмя се леко той. Стори ми се фалшиво. Онова засмиване, в което трябва да разбера, че не е напълно сериозно изречението, но всъщност няма нищо забавно.

Продължихме. Той не спря да ме разпитва – къде съм бил, какво съм правил. И с кого пък точно на Мавзолея съм се разбрал да се видя.

- С една жена. Много отдавна. Аз само заради нея се върнах – казах аз. – Тя може да дойде и да ме отсвири, осъзнавам това. Но се надявам на друго, сигурно си ми личи. Каквото стане – стане, но за нея бих се върнал тук у нас. Ако не ме ще – си отивам пак в чужбина. Надалеч, надалеч, пък дано я забравя.

- Хубаво тая жена, ама вие… от колко време не сте се виждали?

Разказах му. Бяха минали вече двадесет години, откакто последно се видяхме с нея. Тогава се разбрахме – тук ще се видим, след точно двадесет години, на същата дата, в този час. Преди това я познавах само няколко месеца. Май нямаше и цяла година. Не ме интересуваше – не ме интересува и сега. Не ме интересува нито, че не мога да кажа, че съм бил до нея в голяма част от живота ѝ, нито че възлагам толкова надежди на една жена, която може и да не ме помни.

Защото ме помни. Убеден съм в това. Няма друг начин – това е, точка. През годините много хора са се опитвали да ме разубеждават, когато съм им обяснявал защо не съм женен, защо нямам деца. Защото я чакам нея. Ами тя ако има деца? Ами тя ако е женена? Но не е. Няма такава възможност. Аз знам.

Друга жена не познавам, която така да може да ме успокои, да ме накара да се разбеснея, ама със страст, не от гняв. За това време, в което я познавах, пулсът ми под сто не падна. И сега, като си мисля за нея, пак ми става нервно. А след малко като трябва да я чакам – ако не умра, то ще е като я видя. Казах му на шофьора, а той се смее малко подигравателно. Аз съм свикнал – така е от двадесет години, на когото и да разкажа. Нека се смеят. Тя ще дойде и на това, което съм отлагал толкова, най-накрая ще му дойде времето.

Когато си тръгна последния път ми каза, че ме обича. Веднъж ми го е казвала – тогава. И знае, че ще ме обича и след двадесет години, но аз не съм мъж за един живот, за една жена. Опитах се да споря, но тя беше непреклонна. И ми каза – ще се видим тук, след двадесет години, на това място, в този час – четири и четиридесет и пет следобед. И ти, ако ме обичаш така, както аз, ще си тогава свободен и готов за мен. Ще си се наживял и аз ще съм се наживяла, готови да улегнем заедно завинаги. Така ми каза и аз още мога да повторя дума по дума всичко, което сме си изговорили онзи ден.

Шофьорът спря на един площад. Огледах се, за да разбера защо спира, а той ми каза:

- Хайде, слизай, успех. Седем лева ми дължиш.

Гледам го и не разбирам.

- Какви седем лева? Нали ти казах до Мавзолея да ме закараш – казах и почнах да почервенявам.

- Това е Мавзолея – отговори ми той спокойно.

- Какви са тия глупости? Ти тука мавзолей виждаш ли?

- Добре, добре. Това беше Мавзолея. Сринаха го през 1999 г. Изкара си петдесет години де, какво – все ще го преживееш.

Тоя ме правеше на луд, та излязох от таксито и се огледах. Изведнъж ме удари тъпа болка в стомаха – таксиджията беше прав. Всичко друго си беше на мястото, но там, където някога имаше мавзолей, сега имаше едно голямо празно пространство и насядали пред и около него някакви младежи.

Погледнах обратно в таксито. Шофьорът ме гледаше малко тъжно, съжалително – дадох му десет лева и му казах да тръгва. Пак – и да го няма Мавзолея, пак е същото място. След две минути тя трябва да е тук.

И ето ме – седя и чакам. После ставам – стоя и чакам. Пак сядам – само чакането не се променя. Няма никой. Още изглеждам глупаво, още съм усмихнат, още си я представям как идва – така, както беше преди две десетилетия. Сигурно ще изглежда малко по-различно, но не толкова, че да не я позная.

Малко по малко осъзнавам, че Мавзолея не е единственото нещо, което няма да видя днес. Че не само сградите изчезват.

Следсмъртно писмо

По никакъв начин не мога да ви гарантирам, че това, което пиша, е истина. Или наистина се е случило. Не мога да ви гарантирам, че след малко няма да се събудя. Да се окаже, че всичко, което смятам, че съм преживял, е било лъжа. Но какво от това? И вие не можете да сте сигурни, че някой ден няма да се събудите и да се окаже, че всичко е било един дълъг бебешки сън.

В един момент те има, в другия момент те няма. Странно, но ако имаш късмет, не усещаш нищо. Понякога е куршум, в моя случай – кола. Забавно. Бях обещал, бях се заклел дори, пред приятелите си, че никога няма да ме блъсне кола. Затова и толкова редовно и безстрашно минавах на червено. Въпреки че не мислех, че „волята може всичко“, както ще ви каже някоя книга за самопомощ, или пък фитнес наръчник, откровено вярвах, че няма да ме блъсне кола, каквото и да правя.

Е, блъсна ме. На зелено. Но не умрях от удара – умрях, защото сърцето ми се пръсна. Като да се метнеш от висока сграда. Смяташ, че ще умреш, разбит на десетки парченца, но истината е, че ние сме много по-бързо от смъртта. Тя не разчита на скорост – разчита на постоянство.

Следващия момент беше по-странен. Можех да видя тялото си, да видя хората около него, суматохата, шофьора, който първо реши да бяга, после спря. Знаех, че съм мъртъв, просто защото се виждах. Но можех да виждам и светът след смъртта си.

Въобще не ви казвам, че има задгробен живот. Не мога да ви обещая подобно нещо, както казах съвсем в началото – мога да се събудя всеки момент, макар че вече съм изгубил надежда (и желание) за подобно нещо. Няма други „духове“ освен мен – не ходим по кафета с други мъртъвци, не си разказваме истории. Само аз съм тук и мога да правя всичко, но единственото, което ме интересуваше, бе да видя реакциите на хората, които съм оставил след себе си.

Не искам да гледам на смъртта си трагично – винаги съм си представял как ще реагират хората, след като умра. Представял съм си най-често, че ще умра от заболяване – така че да имам определен период от време, в който да свърша всичко, което някога съм искал – да събера любимите си хора на едно място, те да говорят за мен, аз за тях, да запиша още един албум, да направя още няколко концертa, да напиша още няколко статии, някоя книга. Всъщност смъртта ми беше един сценарий, който в определен момент в живота ми, бе прегледан до съвършенство, така че това да умра под гумите (всъщност над шибидаха) на кола, не се вписваше.

Само едно важно уточнение – мога да говоря за всичко, за всички реакции, за моята реакция на техните реакции, но не и за родителите си, защото дори и да имаш катранено чувство за хумор, няма как да намериш нещо забавно в трагедията на родители – без значение дали са моите или не. Същото важи и за останалата част от семейството.

Новината за смъртта ми бързо се разпространи и задвижи световната икономика. Хората, които ме познаваха и държаха на мен, наистина ме познаваха и държаха на мен. Затова ги обичах и затова те ме обичаха. Така че десетки самолети се напълниха с пътници, за някои от които крайна дестинация бе погребението ми. Това бе един от големите проблеми на последните ми години – всички бяха далеч. Не само от мен, но все още смятам, че за мен бе най-тежко, може би защото никога не успях да продължа напред и да създам нов живот.

Тримата ми най-близки приятели се събраха и се скъсаха да плачат за мен. И правилно, по дяволите! За единият беше ясно, че ще го направи, но другите двама сигурно биха го направили само, ако един от нас си отиде. И аз бих го направил за тях, бих изстискал каквато течност има зад очните ми кухини, но за щастие това никога няма да ми се наложи.

Колкото и да ми харесваше, че хората тъгуват за мен обаче, исках специално тях тримата да им ударя и по един-два шамара, защото те по-добре от всички знаеха, че ако бях жив, сам щях да се подигравам на смъртта си. Нищо не ми изглежда по-логично от това – докато има какъвто и да било живот на земята, трябва да има и смях.

Различните хора реагираха по различен начин на смъртта ми. Много се жалваха, че е трябвало да ме опознаят по-добре, но аз никога не съм харесвал тези глупости. Ако бях останал жив до 98-годишна възраст, нито аз, нито те, щяха да проявяват интерес към някакъв по-интензивен контакт. Абсолютно същото, както когато умре известен музикант, който никога не си слушал – дори и след смъртта му да го прослушаш, истината е, че нямаше да го направиш, ако името му не бе огряло някой надгробен камък.

Същото бе и с момичетата, в които някога съм бил влюбен. Всички до една казваха (понякога една на друга), че всъщност аз съм бил истинската им любов и ако са могли, са щели да бъдат с мен. Но видиш ли, чак сега го осъзнавали. Пълни глупости! Дори да се върнех в тялото си, да протегна ръка от гроба си като зомби, дори да преживеят инфаркта от тази гледка... тези думи важат само докато си мъртъв, и аз знаех това. Но честно? Не им се сърдя. Сигурен съм, че те не знаят това. Лъжеха се, лъжеха и другите около тях, но ги лъжеха искрено. А това е важно.

Любовта бе едното нещо, което нямах приживе, така че поне го имах след това. Но не беше никакво успокоение – никоя от тях не можеше да ме прегърне, целуне, времето за това бе минало безвъзвратно. Дори не ми се щеше. Всички тези момичета ми бяха ценни, но думите само на една ме интересуваха. И за нея също знаех, че се лъже. Тогава за пръв път се почувствах добре, че никога повече няма да бъда наранен. Поне това.

Имаше и хора, приятели, които ми бяха гневни. Някои ми бяха гневни, защото не съм си спазил обещанието да не ме блъсне кола. Обичам тези хора! Намираха смеха през сълзите, а на мен ми се щеше да мога да дам всичко, стига да мога и аз за последен път да споделя смеха си с тях.

Други, въпреки че ме познаваха, бяха мрачни, безкрайно мрачни. Това до една степен е хубаво, защото явно все пак съм оставил някаква празнина в тях. Но от друга страна, тези хора трябва добре да знаят, че аз по-скоро бих искал да си тръгна с купон, отколкото със сълзи. Добре де – и сълзите стават. Направо и двете. Да тракат пендари и да падат сълзи.

Повечето хора се чудеха какво да ми кажат сега, когато ме няма, но имаше и немалко хора, на които аз се чудех какво да им кажа. Не че можех, но би било добре. „Хей, извинявай, че никога няма да ядем отново палачинки заедно, че няма да ходим на караоке заедно, извинявай, че те оставям, сигурен съм, че ще се справиш.“ Звучи банално, но добре можех да видя, че някои хора се нуждаеха от тези думи. Аз се нуждаех от тези думи! И да ги чуя, и да ги кажа. Към толкова хора бях поел ангажименти, толкова много хора смятах, че трябва да им се помогне. Че трябва аз да им помогна. За други – че все някога в живота ми ще ми се издължат, ще ме направят щастлив. Но не би.

Имаше и хора в шок, имаше и хора, които бяха просто тъжни. Не прекалено, не ме познаваха толкова добре, но вкарвах някаква щриха, някакъв нюанс в живота им. Те също вкарваха в моя. И бяха хубав нюанс и в смъртта ми.

Ето какво бих казал аз за смъртта си. Или далеч по-важно, за живота си:

Живях добър живот и направих повечето от нещата, които някога съм се заричал да направя. Оставих достатъчно скърбящи хора след мен, така че колкото и тъжно да им е на тях, мен това ме стопля.

Ще ми липсват както големите неща от живота – като концерти, огромни сбирки, завръщания и шумно поливане на нечий успех – така и малките неща, като да има кой да те чака с часове на стълбите ти с палачинки, направени за теб.

Въпреки че не очаквах да си ида млад, винаги съм живял така, че ако нещо подобно се случи, да има възможно най-много неща, които да оставя зад гърба си. Литература, музика. Спомени. Смятам, че за малкото си години тук, се справих. Но не аз решавам това.

Имал съм всичко, което съм поискал, без любов и нежност, от чиято липса страдах почти от начало до край. Това не е толкова голяма пропаст, но още с туптящо сърце знаех защо толкова боли – не защото съм отхвърлен или нещо такова, а защото имах всичко друго, освен любов. Можеш да си перфектен ученик (какъвто аз не бях), можеш да си успял в професията си, да се подвизаваш на десетки фронтове. Всичко това е прекрасно, но в колкото повече неща си добър, толкова повече ще те боли, когато ти отнемат финалното парченце.

Но какво пък. Създадох приятели и връзки, които ме надживяха (макар да бяха улеснени), така че би било нечестно да се оплаквам.

--------------------------------------

След погребенията, сълзите и пр., дойде трудната част. От една страна, трябваше да гледам как хората продължават живота си без мен. Някои се справяха, други все още мислеха постоянно за мен. Оставаше и въпроса – докога съм тук? И има ли нещо след това? Човек би си помислил, че въпросите спират, след като умреш, но аз си давах сметка, че тогава въпросите ставаха само по-сложни. И далеч, далеч по-плашещи.

Болезнено е да гледаш как хората правят съвсем обикновени неща от ежедневието, които обаче ги карат да си спомнят за теб. Нараняват ги, а ти се ще всичко да е наред. Ще ти се, дори да си значел много за тях, животът им без теб да е по-лесен. И когато гледаш най-близките си, които се борят с това да продължат, нещо в теб умира. Без значение, че вече си мъртъв.

Тя редовно ми оставяше цветя, като гледаше да го прави в часове, в които да не се засича с никой друг. Бройката на хората, които ми оставяха цветя, не беше голяма. И не исках да е голяма. Веднъж обаче се засякоха – той, най-добрия ми приятел, и тя, последното момиче, в което някога бях влюбен. Нищо не си казаха, той си тръгваше, кимнаха си, а тя остана. Никога не ми говореше (обещанието си е обещание), но въпреки че не бях съгласен напълно с това твърдение приживе, делата значеха повече от думите – най-малкото, защото и да казваше нещо, нямаше как да ѝ отговоря.

Мина време и духът ми отслабна. Осъзнах, че аз съществувам само дотолкова, доколкото другите мислят за мен. Така че щом другите започнаха да ми обръщат все по-малко внимание, толкова по-близо бях до изчезване. Трябваше само една секунда, в която никой на света не мисли за мен, и щях да ида в рая, ада, или пък нищото, като предимно залагах на него.

И един ден просто се случи.

Остаряване

Остарях за един ден.

Никога не съм имал особено критичен поглед над живота. Или над хората, които ме управляват. Никога не съм смятал, че мога да променя нещо, затова просто живеех според правилата, които ми бяха налагани. Не го намирах за нещо толкова лошо. Не всичко ме задоволяваше, но в крайна сметка, това важеше за всички по онова време, както и по това време… всъщност, това ще важи винаги.

Когато дойде лятото на 1989-а година, аз бях част от светлото бъдеще на социализма. Не бях чак от крайно заблудените привърженици, които дори в упадъчните времена на системата вярваха, че ще настане рай на земята и работниците ще управляват работниците. Не, това бяха пълни глупости, но въобще не ме нервираха. Най-общо казано, правех всичко, което ми се налагаше да правя. Нищо повече, но и нищо по-малко, никога срещу закона и без особени амбиции По онова време бях на 29 години. Животът беше пред мен, поне така смятах.

Няколко месеца по-късно всичко вече бе надолу с главата. И в национален план, и в личен.

Берлинската стена падна, а ден след нея и човекът, който всички смятахме, че ще бъде далеч по-дълготраен от въпросната стена. Изведнъж вече никой не спазваше правилата, по които бях живял. Това бе и само началото – два месеца по-късно и всички се готвеха за избори – каквото и животно да беше това. По улиците имаше стотици хиляди, а аз си стоях у дома. Не можех да се присъединя. Нямаше дори с кого да ида – за хората, които ме познаваха, аз бях примерното момче на властта.

На 9-и ноември 1989-а година аз бях млад, бях сочен като светлото бъдеще на народа, пример за трудолюбив и възпитан кадър. На 10-и ноември същата година година, аз вече бях гледан като враг на бъдещето, едно от старите кучета, които трябваше да бъдат приспани. А след коледните събития в северната ни съседка, сред вече бившите висши ръководители на държавата наистина имаше страх дали тези тълпи от хиляди хора няма да ги заведат зад бараката.

Всичко рухна. Не мога да ви го кажа по друг начин. Животът ми и без това не беше нещо, за което да се пишат романи или да се възхвалява, но поне вървеше. Живеех, съществувах, доколкото ни позволяваше властта тогава. Вървях с течението, а когато промените се случиха толкова бързо, дори не мога да кажа, че съм се борил с водите, че съм се опитал да се хвана за някой камък. Аз просто бях изваден от реката.

Малко по малко с годините хората започнаха да забравят. Сега отново гласуват за онези, които изгониха преди години. Абсурдно е, а аз само наблюдавам отстрани. Вече никой не ме смята нито за предател, нито за примерен кадър. Никой не ме смята за нищо.

Успях да направя едно дете. И повече можех да направя, но едно ми стига. Ходя на работа, връщам се от работа, това е всичко. Синът ми за сметка на това е активен във всичко, което прави, а това не са малко неща. Сега и той се кланя на новите спасители, стени вече няма. Те са само в главите на младите, които се надявам никога да не почувстват какво е да остарееш за един ден.