Върни ми гласа.

Здравей, приятно ми е, аз съм тази.
Помниш ли ме? - Да, точно онази.
Онази, която правиш да изглежда така,
сякаш оставил си я в захлас,
но може би и тази история има две страни,
може би просто отнел си правото ми на глас?
Затова аз ще си го взема, със съгласието ти или не,
няма да позволя отново да ме поставиш на колене.
Защото не си ти единствения с право да говори,
макар да отнемаш на всеки правото да те оспори,
не си единствения с право да разказва,
да бъде жертва, незнайно какво доказва.
Защото и аз съм част от тази история,
и вярваш или не, и аз мога да решавам, да разказвам.
Мога да решавам дали е било щастие или агония,
мога да разказвам и без твоята фонова симфония.
И започва и на мен малко да ми писва,
от всичките ти глупости, от мастилото по листа,
изпълнен е той само с твоите думи, но не е само твоя историята,
и не само ти определяш какво е станало помежду ни.
Не само ти определяш какво е радост и какво е болка,
не само ти ще ме оставяш в сълзи, без глас и във тревога,
не само ти ще поставяш думите в устата ми,
не само ти ще нарушаваш обещанията и правилата ни.
Аз мога да го правя и сама, разбираш ли?
Или още не вярваш в чуждите истини?
Само твоите са тези, които имат значение,
няма честност в чуждото изречение,
нали така, поне бъди достатъчно силен да признаеш,
че всъщност от вечност точно за това си мечтаеш.
Твоят глас да се чува, чуждите нека мълчат,
нека само те да усещат от тишината гладът.
Може би не е само с мен, мога ли аз да знам?
Отритна ме и ме захвърли, от тогава само тишина,
и макар и да успях да приема, че ти ми даде своята,
никога няма да ти простя, че отне и моята,
моят шанс да кажа аз каквото имам,
стига съм слушала само твои думи, искам и аз някой да разбира!
Здравей, приятно ми е, сигурна съм, че ме помниш,
аз съм онази, за която каза, че си струва да се бориш.
Аз съм и същата тази, която някога само ти слушаше,
когато нямаше желание други да чуваше,
но явно тези дни са отдавна отминали,
тъжно е, да - но може би е най-добре да замълчим завинаги.

Убивах хора.

Убивам хора. За пари. Това винаги звучи драматично - може би много по-драматично от колкото би трябвало да звучи, но няма как. Май дава на въображението на хората прекалено много работа и започват да си представят някакви бедни американски филми, с много експлозии, гонения и не знам си още какво, но като цяло не е точно така. Е, ще ми се живота ми да беше като по филмите - гледали ли сте Leon the Professional? Ще ми се живота ми да беше такъв, но не е. Напротив, дори бих го определил като скучен.

Както може би се досещате, за да си станал такъв - човек, на когото му плащат, за да отнема животи на хора, които не познава - трябва да си отгледан без ценности и морал. Нямаше как да не е така - израснах на улицата и винаги се съпротивлявах при всякакви опити да бъда вкаран в сиропиталища, домове - каквото и да било. Просто нито едно от тези места не чувствах като свой дом, без значение че нямах друго, нито пък някога съм имал място, което да чувствам като дом - но да кажем, че просто не отговаряха на... дефиницията?

Е, както и да е. Още щом останахме на улицата и възприехме улицата като своето царство, заедно с другите деца, ставах свидетел на боеве и други неприятни сцени. Имах физическата възможност да помогна на който си реша, но в повечето случаи стоях настрана. Докато един ден едно от момчетата не дойде при мен, не ми подаде пари и не посочи едно друго момче. Тогава си свърших работата. Така беше, а предполагам, че и все още е - на улицата трябва да се яде. В живота трябва да се яде.

Дребните риби започнаха да се превръщат в по-големи риби, но все още не бе станало нищо, за което да се разчуе, или пък някой да тръгне да пише по вестници за него. Пълни глупости, заради които съм ял бой, но поне според мен е по-добре да ядеш бой на пълен стомах, от колкото да получаваш поздравления, превивайки се с болки в стомаха. Елементарна теория на оцеляването.

По едно време дойдоха да ме вземат едни хора, в едни тъмни коли... точно като по филмите. Чули кой съм и какво правя - нямам идея от къде, но мълвата по улиците е по-силна от всяко заглавие на вестник - и трябвало да свърша една работа. Абе, трябвало да убия човек. Това сигурно ви звучи шокиращо, поне малко, но на мен ми звучеше съвсем нормално. Бях виждал да правят какво ли не с малки деца, младежи, побоища и въргали... добрите намерения на улицата се бяха изчерпали много, много отдавна, а добрите хора, дори и да ги имаше, не беше лесно да се познаят. Така че да отнема живота на човек не беше обвързано с никакви терзания вътре в мен - от това, което бях виждал в живота си, съвсем лесно можех да се съглася с един цитат, който бях чувал - "всички градове трябва да бъдат изпразнени и дадени на кучетата".

Убийството не си остана едно, а с времето задобрявах и пробвах нови начини. Някой път трябваше да ползвам огнестрелно оръжие, друг път хладно, трети път използвах по-нестандартни начини, като например този с чадъра (не, не аз убих Марков, но подхода си го бива). Парите бяха повече от добри, понеже хората, които ми даваха тази работа, смятаха, че това е нещо голямо. И може би беше, просто не и за мен. Аз бих го свършил и за смешни, поне по техните стандарти, пари, но сумата само се вдигаше стремглаво нагоре. Аз, разбира се, бях щастлив от тая работа, макар и да не изразявах емоции и цялостно все още да не съм сигурен какъв вкус точно има щастието.

Тъжно за мен, но колкото повече работа вършех, толкова повече влизах и в обществото, т.е. онзи гаден израстък у хората, който самите те наричат "морал" (имат още доста други думи, като постоянно държат, че имало някаква разлика между тях, но за мен бе едно и също), започна да расте и в мен. Не толкова, че да ми пречи на работата, но понякога ми ставаше тъжно, когато виждах, че някой е направил нещо добро, четях за него във вестниците, а на другия ден трябваше да отнема живота му, както от самия него, така и от тези, които разчитата не него, семесйтвото му, приятелите, или пък просто хора, които държат на него. Наистина ми ставаше тъжно, а в следващия момент дърпах спусъка.

Един ден се наложи самият аз да направя поръчка. Написах писмото и го пратих на най-добрият в бранша, когото познавах. Писмото щеше да пристигне след няколко дни, така че имах известно време. В което време пък аз самият получих няколко поръчки.

"Да, ще бъде свършено, няма проблем. Само чакам една поръчка, моя, и щом добрите новини стигнат до мен, ще съм отново в такт."

Чаках и чаках, докато един ден пощальона не остави един плик под вратата.

Крайно време беше. Погледнах подателя - познато име. Погледнах поръчителя, погледнах поръчания - същото име.

Слава Богу, от кога чаках. Насочих пистолета към главата си и дръпнах спусъка.

Писмо от мъртвец.

Чувал съм много за онези хора, със слънце в очите,
защо в моите обаче само тъмни облаци летят?
Започва малко да ми писва, да се чудя защо още съм тук,
спрях да се движа отдавна, сега съм между наковалня и чук.
Ти продължавай да вървиш, аз никога не съм те спирал,
някога бях до теб, когато се учеше да вървиш, но и това време мина.
Сега ново време чакаме, нали и то ще дойде някога,
на това се надявам, че пътищата ще се разделят там, където се пресякоха.
И седя и чакам, и седя и чакам, защото друго да направя не мога,
крачка напред и добре дошли обратно, крачка назад и става още по-прекрасно.
За едни може да съм мъртъв, за други въобще да не съм живял,
не държа на нищо друго, освен да изпълня това, което съм обещал.
И ще го направя, а тогава ще са ваши изборите,
дали като мъртвец ще остана, може би така и трябва,
или пък съществуването ми си заслужава,
и болката, и солта, която толкова време младост дава на живата рана.
За вас, за мен, и за всичките останали,
колкото и да боли, няма да боли колкото, ако пред истината сме предатели.
И започва малко да ми писва, и от тези, вечно питащите,
защо не съм добре, ти въобще опитваш ли се,
ще бъда добре, когато съм добре, но поне да бъде от душа и сърце,
усмивка всеки може да сложи, усмивка лека като перце,
научи се обаче да виждаш онези, онези истинските,
които и буря, и ураган да ги бутне не може.
И е малко странно, че продължаваш да ме търсиш и търсиш,
че казваш, че се опитваш да ме запазиш и спасиш,
а към пропастта продължаваш да ме буташ,
и няма кой да те спре, няма кой и дума да каже, да кресне.
Няма кой ръка да подаде от скалата, да ме посочи и да извика "дръж",
по дяволите всичко, къде е Спасителят в мойта ръж?
Единственото, което виждам, са демоните, влезли са дълбоко те у мен,
признавам си, красиви са, нежни като допир от сатен,
но и това не ще спаси душата ми нито от бури, нито от урагани,
някой ден ще бъда отново себе си, дотогава жив мъртвец в гробове разстлани.

От време на време давам на късо.

Станах от сън. Беше ми доста криво, абсолютно никаква идея защо. Принципно обичам да обвинявам сънищата или махмурлука, но нито имах спомен дали съм сънувал нещо, нито пък бях пил предната вечер. Така че просто станах от сън и ми беше доста криво, толкова.

Кафето ми се стори отвратително. Не го изпих дори до половината и го излях в мивката. Усетих, че деня ще бъде доста дълъг, предимно заради самия мен, но пък бях убеден, че и околния свят ще удари едно рамо в това всичко да бъде отвратително в следващите близо 24 часа. Както и да е. Излязох от нас и отидох на работа.

На работа всичко беше нормално. Разбира се, това не значи, че е добре - напротив, работата ми по начало си е ад, така че това, че нямаше нещо ново в ада не го правеше по-добър. Безцелно тракане по клавиатурата в продължение на близо седем часа, докато не стана около пет часа, когато шефа ме повика.

Тука това, тука онова, ляво-дясно, абе накратко - уволнен си. Не съм си вършел работата, а когато съм я вършел, било с главата надолу, освен това не му трябвали биполярни хора, не може един ден да съм ухилен като идиот и заради моите шеги никой да не може да се концентрира, а на другия ден да съм сдухан и изнервен, така че да провалям всички около мен с негативната си енергия. Ето ти тука неустойките и не знам си още какво...

Добре бе, хубаво, уволнил си ме, ще го преживея, ще си намеря и друга работа, ама трябваше ли да чакаш до пет часа следобед, за да ме уволниш? Аз днеска за какво съм работил, да не би неустойката да ми е различна, пък можеше примерно днес да правя нещо по-успокояващо? Ей, ще полудея. Ама преди да полудея, трябва да си събера нещата.

Събрах си нещата и ги оставих в колата, след което я запалих и тръгнах в неизвестна посока. Къде отивам? Нямам идея. Спрях някъде в центъра, знаейки, че поне наблизо има сума си кафенета, както и един мол, та ако още нещо стане и се изнервя още повече, просто ще ида на кино или нещо подобно, та да мога да си успокоя ума.

Седнах да пия кафе на място, където винаги са правили страхотно кафе. Изненада - днес специално за мен, вместо кафе, има някакъв бъркоч. Сервитьорката идва, взима сметката и пита дали ми харесало. Ама по оня гадния, наглия начин, защото знае пачата долна, че ми е донесла гадно кафе, и само злорадства. Хич не ѝ и отговорих, направо тръгнах към колата.

Стигнах до колата. Не, стигнах до мястото, където трябваше да ми е колата, само че там вместо моята кола имаше една досущ като моята, като изключим, че беше с разбит прозорец. И за какво? За един CD плейър. Тия хора тотално са изтрещели. 2014-а година е, новините по цял ден гърмят за това, че бебатата щели да се раждат с чипове, можеш да гледаш порно на очилата си, а някакви типове още крадат CD плейъри от коли. Добре бе, брато, хич не ме интересува умрелия плейър, ама това стъкло да не е безплатно!

Качих се в колата. Тръгнах. Карам-карам, спирам. Защо? Катаджия. Добър ден, добър ден, документи, тази кола ваша ли е... какво те кара да мислиш, че не е моя, господин полицай? Нямало стъкло. Ограбиха ме, майна, сега тука проблемче ли ще ми правиш? Да, ще ми прави. Държал съм се неуважително, излезте от колата, ако обичате, а така, ръцете на тила, гърдите на капака. Сега какво ще прави, ще ме изнасилва ли? Оказва се, че това не е било най-подходящата реплика, която да кажа на глас. Хайде към РПУ-то, ама може ли само нещо да си взема от колата? Може. Вадя един нож и го оставям на място. От време на време давам на късо. Ебахти наглите катаджии, разбираш ли! Оставих му 20 лв., нищо, че вече беше умрял, все пак трябва да умре както е живял - на рушвети. Запалих колата и тръгнах към нас.

Стигам пред кооперацията, паркирам, до мен още една кола, отварям вратата и я удрям съседната кола, а той шофьора ѝ тамън слезнал. Какво съм правил, гледай какво станало с боята, това-онова. Брато, имам лош ден, разбираш ли - и го ритнах, та го смлях от бой. Оставих го целия в кръв и като цяло неподвижен, мързеше ме да проверя жив ли е, мъртъв ли е, и без това ми писна от драми в тоя ден. Една баба ни гледала и почна да пищи, вика какво направи, психопат, изрод, разбираш ли. Споко бабе, просто от време на време давам на късо. Ама бабата не спира да пищи, идва един квартален полицай и я пита какво има. Това момче тука, сочи ме мене, го остави тоя другия на място, това момче тука, това момче тука... полицая я сряза.

-Споко бабе, аз тоя го знам. От време на време дава на късо, ама иначе е стабилен.

Свещена война срещу сънищата.

Събудих се. Писна ми. Не, не от това да се събуждам. Пак съм сънувал някакви глупости, дето ме депресират. Бия си два шамара, живота ми бие още два, пия една бърза студена вода, пускам вода да се стопли, приготвям кафето, бърз душ, кафето тамън вече е в поносими температури. Влизам във Фейса, гледам някакви новини, тъпотии, ала-бала. Още не съм синтезирал, че сънищата ми не са баш-реалност. Дори не знам дали искам да са реалност.

Решавам. Обявявам война на сънищата. Тъжно, понеже всъщност обичам да спя. Какво да се прави. От сега сме я загубили войната, ама няма как - имаме чест и достойнство (май), пък и съм достатъчно млад, че да мога да си позволя да водя подобни загубени войни. Кафето се превръща в две, телефона звъни, "Йоане, аре на кафе", хубаво, на кафе, отивам, пия трето кафе, прибирам се.

Защо се прибирам? Не знам. Цъкам още глупости на компютъра - безсмислено плъзгане надолу по страниците докато не стигна до новините, които последно четох преди да изляза. Спи ми се. Мисля си за още едно кафе. Не. Кафето вече ми се струва скучно. Минаваме на друго. Излизам до магазина, една бърза енергийна напитка. Всъщност не. Не ми се занимава да си вдигам ръката 4-5 пъти, направо си взимам от ония енергийните шотове, дето имат вкус на сироп за кашлица. Готов е. Междувременно пак ми звъни телефона. Бързо предложение за две бири. Знам ги вашите две бири. Както и да е, тръгвам натам.

Време е малко да се поуспокоя. Или поне мислите си, понеже пулса ми не ми позволява да се успокоя физически или пък да забавя крачка. Осъзнавам, че съм направил грешка. Прекалено е рано за да съм приел толкова много кофеин, може би трябва да спра. Да, ще си дам някаква почивка. Това, че за да спра сънищата, трябва да спра самото спане, ще се окаже проблем. Наистина обичам да спя, по дяволите. Защо спането трябва задължително да е обвързано със сънища и защо в последно време постоянно ги помня?

Вървя. Имам слушалки в джоба, но не ми се слуша музика. И без в ушите ми да вървят барабани, биещи с 200 удара в минута, пак крачката ми е в същия ритъм. Булевард Мария Луиза ми се струва изключително скучен, а и малко ми е писнало постоянно да минавам по него. Мога да се закълна, че се движа по-бързо от трамваите. Или може би е просто защото не ги харесвам. Не отдавна обявих война също така и на градския транспорт - от метрото до тролеите. Тази война обаче ще я спечеля. Вече виждам как намаляват и скоро няма да има градски транспорт.

Осъзнавам, че между това да се нагълтам с опасни количества кофеин и това да съм пиян няма особена разлика. Неадекватността си е неадекватност. Затова решавам, че мога да направя и двете, какво пък ме спира. Двете бири се превръщат в два рома с кола. Колата не е добър вариант. Ако кофеина беше наркотик, колата щеше да е това, което наричат "спусък". Светата тройца вече е готова - кафето, колата и енергийната напитка. От водката пък малко ми се доспива. Как по дяволите ми се спи, след като дори не мигам? Ето така, очевидно. Казвам чао на компанията. Прибирам се отново в нас, лягам на леглото. Знаете ли, май ще поспя малко.

Или пък не. Лежа и треперя. В нещо като полусън съм. Решавам, че ако си сложа слушалки докато се опитвам да спя, няма да сънувам. Грешка. Сънувам някакви пълни тъпотии, а накрая по време на една по-тежка песен някой ме замеря с камък. Малко преди да ме удари, се будя. Я, нямало ме е в истинския свят близо 3 часа. Не съм сънувал нищо, което да ме откъсне от реалността. Малка победа. Кофеина се е поразмътил, вероятно от водата, която пих преди да легна да спя. Все още обаче имам огромно количество енергия. Излизам.

Ходя безцелно. По най-различни булеварди, улици и такива. Влизам по малките улички в някакви квартали. Радвам се, че не живея в квартал. Сигурно бих се губил по няколко пъти на ден. Всичко ми изглежда страшно еднакво, затова ходя само напред, докато не изляза на някой по-голям булевард.  Вървя. Вървя още. И още. Доста си повървях. Все още имам енергия, но като цяло отминава. Пие ли ми се нещо енергийно? Пие ми се. Взимам си един бърз Редбул от някакъв магазин.

Преди малко бях на едно място, сега съм на друго. Започвам да се чудя дали тайно не съм пиян или надрусан (не с кофеин), защото нямам спомен от пътя между двете точки. Звъня по телефона. "Ало, да, аз съм тука, аре излез, че нямам какво да правя". Човека е сериозен. След 20 минути сме на уречено място. Пием. Слънцето залязва. Бързаме ли? Не. Пием още. И после още малко. Нищо особено, не сме особено пияни, но трябва да си ходим. Е, не аз, но няма да стоя сам в центъра и да се чудя какво да правя. Тръгвам си за вкъщи.

Мария Луиза ми се струва още по-скучна, когато е тъмно. Свивам в ляво и се прибирам по алтернативен маршрут. Отбивам се до магазина, взимам си една голяма енергийна напитка. Поне няма да е газирана този път. Понеже ми е тежко. Прибирам се у нас. Ще гледам филм. Не, няма да гледам филм. Не обичам да гледам филми сам. Излизам, разхождам се известно време. Според някои хора този град е опасен, когато слънцето не блести, според мен е доста умрял. Води се, че живея в опасен район. Не виждам или усещам нищо опасно. Пак се прибирам. Писна ми да се прибирам.

Понеже е лято, поне слънцето изгрява още в пет и нещо. Отново излизам да се разходя, обичам утринния мирис.  Започва да ми се доспива. Ще спя ли? Не. Много е рано, нямам какво да правя. Сетих се. Ще се кача на влак. После ще се върна. Така ще убия поне два-три часа. Гениално.

Качвам се. Влака тресе. Ефекта е що-годе същия като спането със слушалки, от които звучи музика. Постоянно тръгвам да сънувам някакви неща, но лесно се будя. Вече почвам да губя представа за времето, оказва се, че е късна сутрин (или ранен обяд, както искате). Опитвам се да рационализирам действията си през последните около 24 часа, какво съм свършил, за да избягам от сънищата си. По дяволите, не може ли просто да имам обикновени мокри сънища, както вероятно по-голямата част от хората на моята възраст? Явно не.

Прибирам се на обратно с влак. Пак същата история. Пристигам. Отново звъня по телефони. Е, поне винаги ми вдигат. След малко сме на обичайното място. Пием. Скучно и лежерно. Започвам да се треса. Нямам идея защо. А, може и да имам, и друг път ми се е случвало - натровил съм се с кофеин. Какво да се направи. И без това не вярвам да умра от нещо подобно. Около мен хората ме питат какво ми има. Не бе, нищо ми няма, споко. Ей сега се прибирам, всичко е наред.

Наистина тръгвам да се прибирам. Нещата стават доста зле. Алкохола също се обажда. Решавам, че наистина имам нужда от помощ. Опитвам се да обясня на една жена по пътя, която ми се вижда миловидна. Думите не излизат по начина, по който искам. Даже никак не излизат по начина, по който искам. Жената решава, че съм мъртво пиян и отнасям няколко реплики - някои за мен, някои за цялото ми поколение. Поколение ашлаци.

Някак си успявам да стигна до кооперацията, в която живея. Качвам се нагоре, стигам и до апартамента си. Известно време се боря с ключалката. От една страна ми се спи, от друга треперя поради количеството кофеин в тялото ми. Не е най-добрата комбинация на света. Все пак, отключвам. Тряскам вратата. Или тя се тряска сама. Не знам. Стигам до вратата на стаята си.

Припадам. Губя.