Събудих се. Писна ми. Не, не от това да се събуждам. Пак съм
сънувал някакви глупости, дето ме депресират. Бия си два шамара, живота ми бие
още два, пия една бърза студена вода, пускам вода да се стопли, приготвям
кафето, бърз душ, кафето тамън вече е в поносими температури. Влизам във Фейса,
гледам някакви новини, тъпотии, ала-бала. Още не съм синтезирал, че сънищата ми
не са баш-реалност. Дори не знам дали искам да са реалност.
Решавам. Обявявам война на сънищата. Тъжно, понеже всъщност обичам да спя. Какво да се прави. От сега сме я загубили войната, ама няма как - имаме чест и достойнство (май), пък и съм достатъчно млад, че да мога да си позволя да водя подобни загубени войни. Кафето се превръща в две, телефона звъни, "Йоане, аре на кафе", хубаво, на кафе, отивам, пия трето кафе, прибирам се.
Защо се прибирам? Не знам. Цъкам още глупости на компютъра - безсмислено плъзгане надолу по страниците докато не стигна до новините, които последно четох преди да изляза. Спи ми се. Мисля си за още едно кафе. Не. Кафето вече ми се струва скучно. Минаваме на друго. Излизам до магазина, една бърза енергийна напитка. Всъщност не. Не ми се занимава да си вдигам ръката 4-5 пъти, направо си взимам от ония енергийните шотове, дето имат вкус на сироп за кашлица. Готов е. Междувременно пак ми звъни телефона. Бързо предложение за две бири. Знам ги вашите две бири. Както и да е, тръгвам натам.
Време е малко да се поуспокоя. Или поне мислите си, понеже пулса ми не ми позволява да се успокоя физически или пък да забавя крачка. Осъзнавам, че съм направил грешка. Прекалено е рано за да съм приел толкова много кофеин, може би трябва да спра. Да, ще си дам някаква почивка. Това, че за да спра сънищата, трябва да спра самото спане, ще се окаже проблем. Наистина обичам да спя, по дяволите. Защо спането трябва задължително да е обвързано със сънища и защо в последно време постоянно ги помня?
Вървя. Имам слушалки в джоба, но не ми се слуша музика. И без в ушите ми да вървят барабани, биещи с 200 удара в минута, пак крачката ми е в същия ритъм. Булевард Мария Луиза ми се струва изключително скучен, а и малко ми е писнало постоянно да минавам по него. Мога да се закълна, че се движа по-бързо от трамваите. Или може би е просто защото не ги харесвам. Не отдавна обявих война също така и на градския транспорт - от метрото до тролеите. Тази война обаче ще я спечеля. Вече виждам как намаляват и скоро няма да има градски транспорт.
Осъзнавам, че между това да се нагълтам с опасни количества кофеин и това да съм пиян няма особена разлика. Неадекватността си е неадекватност. Затова решавам, че мога да направя и двете, какво пък ме спира. Двете бири се превръщат в два рома с кола. Колата не е добър вариант. Ако кофеина беше наркотик, колата щеше да е това, което наричат "спусък". Светата тройца вече е готова - кафето, колата и енергийната напитка. От водката пък малко ми се доспива. Как по дяволите ми се спи, след като дори не мигам? Ето така, очевидно. Казвам чао на компанията. Прибирам се отново в нас, лягам на леглото. Знаете ли, май ще поспя малко.
Или пък не. Лежа и треперя. В нещо като полусън съм. Решавам, че ако си сложа слушалки докато се опитвам да спя, няма да сънувам. Грешка. Сънувам някакви пълни тъпотии, а накрая по време на една по-тежка песен някой ме замеря с камък. Малко преди да ме удари, се будя. Я, нямало ме е в истинския свят близо 3 часа. Не съм сънувал нищо, което да ме откъсне от реалността. Малка победа. Кофеина се е поразмътил, вероятно от водата, която пих преди да легна да спя. Все още обаче имам огромно количество енергия. Излизам.
Ходя безцелно. По най-различни булеварди, улици и такива. Влизам по малките улички в някакви квартали. Радвам се, че не живея в квартал. Сигурно бих се губил по няколко пъти на ден. Всичко ми изглежда страшно еднакво, затова ходя само напред, докато не изляза на някой по-голям булевард. Вървя. Вървя още. И още. Доста си повървях. Все още имам енергия, но като цяло отминава. Пие ли ми се нещо енергийно? Пие ми се. Взимам си един бърз Редбул от някакъв магазин.
Преди малко бях на едно място, сега съм на друго. Започвам да се чудя дали тайно не съм пиян или надрусан (не с кофеин), защото нямам спомен от пътя между двете точки. Звъня по телефона. "Ало, да, аз съм тука, аре излез, че нямам какво да правя". Човека е сериозен. След 20 минути сме на уречено място. Пием. Слънцето залязва. Бързаме ли? Не. Пием още. И после още малко. Нищо особено, не сме особено пияни, но трябва да си ходим. Е, не аз, но няма да стоя сам в центъра и да се чудя какво да правя. Тръгвам си за вкъщи.
Мария Луиза ми се струва още по-скучна, когато е тъмно. Свивам в ляво и се прибирам по алтернативен маршрут. Отбивам се до магазина, взимам си една голяма енергийна напитка. Поне няма да е газирана този път. Понеже ми е тежко. Прибирам се у нас. Ще гледам филм. Не, няма да гледам филм. Не обичам да гледам филми сам. Излизам, разхождам се известно време. Според някои хора този град е опасен, когато слънцето не блести, според мен е доста умрял. Води се, че живея в опасен район. Не виждам или усещам нищо опасно. Пак се прибирам. Писна ми да се прибирам.
Понеже е лято, поне слънцето изгрява още в пет и нещо. Отново излизам да се разходя, обичам утринния мирис. Започва да ми се доспива. Ще спя ли? Не. Много е рано, нямам какво да правя. Сетих се. Ще се кача на влак. После ще се върна. Така ще убия поне два-три часа. Гениално.
Качвам се. Влака тресе. Ефекта е що-годе същия като спането със слушалки, от които звучи музика. Постоянно тръгвам да сънувам някакви неща, но лесно се будя. Вече почвам да губя представа за времето, оказва се, че е късна сутрин (или ранен обяд, както искате). Опитвам се да рационализирам действията си през последните около 24 часа, какво съм свършил, за да избягам от сънищата си. По дяволите, не може ли просто да имам обикновени мокри сънища, както вероятно по-голямата част от хората на моята възраст? Явно не.
Прибирам се на обратно с влак. Пак същата история. Пристигам. Отново звъня по телефони. Е, поне винаги ми вдигат. След малко сме на обичайното място. Пием. Скучно и лежерно. Започвам да се треса. Нямам идея защо. А, може и да имам, и друг път ми се е случвало - натровил съм се с кофеин. Какво да се направи. И без това не вярвам да умра от нещо подобно. Около мен хората ме питат какво ми има. Не бе, нищо ми няма, споко. Ей сега се прибирам, всичко е наред.
Наистина тръгвам да се прибирам. Нещата стават доста зле. Алкохола също се обажда. Решавам, че наистина имам нужда от помощ. Опитвам се да обясня на една жена по пътя, която ми се вижда миловидна. Думите не излизат по начина, по който искам. Даже никак не излизат по начина, по който искам. Жената решава, че съм мъртво пиян и отнасям няколко реплики - някои за мен, някои за цялото ми поколение. Поколение ашлаци.
Някак си успявам да стигна до кооперацията, в която живея. Качвам се нагоре, стигам и до апартамента си. Известно време се боря с ключалката. От една страна ми се спи, от друга треперя поради количеството кофеин в тялото ми. Не е най-добрата комбинация на света. Все пак, отключвам. Тряскам вратата. Или тя се тряска сама. Не знам. Стигам до вратата на стаята си.
Припадам. Губя.
Решавам. Обявявам война на сънищата. Тъжно, понеже всъщност обичам да спя. Какво да се прави. От сега сме я загубили войната, ама няма как - имаме чест и достойнство (май), пък и съм достатъчно млад, че да мога да си позволя да водя подобни загубени войни. Кафето се превръща в две, телефона звъни, "Йоане, аре на кафе", хубаво, на кафе, отивам, пия трето кафе, прибирам се.
Защо се прибирам? Не знам. Цъкам още глупости на компютъра - безсмислено плъзгане надолу по страниците докато не стигна до новините, които последно четох преди да изляза. Спи ми се. Мисля си за още едно кафе. Не. Кафето вече ми се струва скучно. Минаваме на друго. Излизам до магазина, една бърза енергийна напитка. Всъщност не. Не ми се занимава да си вдигам ръката 4-5 пъти, направо си взимам от ония енергийните шотове, дето имат вкус на сироп за кашлица. Готов е. Междувременно пак ми звъни телефона. Бързо предложение за две бири. Знам ги вашите две бири. Както и да е, тръгвам натам.
Време е малко да се поуспокоя. Или поне мислите си, понеже пулса ми не ми позволява да се успокоя физически или пък да забавя крачка. Осъзнавам, че съм направил грешка. Прекалено е рано за да съм приел толкова много кофеин, може би трябва да спра. Да, ще си дам някаква почивка. Това, че за да спра сънищата, трябва да спра самото спане, ще се окаже проблем. Наистина обичам да спя, по дяволите. Защо спането трябва задължително да е обвързано със сънища и защо в последно време постоянно ги помня?
Вървя. Имам слушалки в джоба, но не ми се слуша музика. И без в ушите ми да вървят барабани, биещи с 200 удара в минута, пак крачката ми е в същия ритъм. Булевард Мария Луиза ми се струва изключително скучен, а и малко ми е писнало постоянно да минавам по него. Мога да се закълна, че се движа по-бързо от трамваите. Или може би е просто защото не ги харесвам. Не отдавна обявих война също така и на градския транспорт - от метрото до тролеите. Тази война обаче ще я спечеля. Вече виждам как намаляват и скоро няма да има градски транспорт.
Осъзнавам, че между това да се нагълтам с опасни количества кофеин и това да съм пиян няма особена разлика. Неадекватността си е неадекватност. Затова решавам, че мога да направя и двете, какво пък ме спира. Двете бири се превръщат в два рома с кола. Колата не е добър вариант. Ако кофеина беше наркотик, колата щеше да е това, което наричат "спусък". Светата тройца вече е готова - кафето, колата и енергийната напитка. От водката пък малко ми се доспива. Как по дяволите ми се спи, след като дори не мигам? Ето така, очевидно. Казвам чао на компанията. Прибирам се отново в нас, лягам на леглото. Знаете ли, май ще поспя малко.
Или пък не. Лежа и треперя. В нещо като полусън съм. Решавам, че ако си сложа слушалки докато се опитвам да спя, няма да сънувам. Грешка. Сънувам някакви пълни тъпотии, а накрая по време на една по-тежка песен някой ме замеря с камък. Малко преди да ме удари, се будя. Я, нямало ме е в истинския свят близо 3 часа. Не съм сънувал нищо, което да ме откъсне от реалността. Малка победа. Кофеина се е поразмътил, вероятно от водата, която пих преди да легна да спя. Все още обаче имам огромно количество енергия. Излизам.
Ходя безцелно. По най-различни булеварди, улици и такива. Влизам по малките улички в някакви квартали. Радвам се, че не живея в квартал. Сигурно бих се губил по няколко пъти на ден. Всичко ми изглежда страшно еднакво, затова ходя само напред, докато не изляза на някой по-голям булевард. Вървя. Вървя още. И още. Доста си повървях. Все още имам енергия, но като цяло отминава. Пие ли ми се нещо енергийно? Пие ми се. Взимам си един бърз Редбул от някакъв магазин.
Преди малко бях на едно място, сега съм на друго. Започвам да се чудя дали тайно не съм пиян или надрусан (не с кофеин), защото нямам спомен от пътя между двете точки. Звъня по телефона. "Ало, да, аз съм тука, аре излез, че нямам какво да правя". Човека е сериозен. След 20 минути сме на уречено място. Пием. Слънцето залязва. Бързаме ли? Не. Пием още. И после още малко. Нищо особено, не сме особено пияни, но трябва да си ходим. Е, не аз, но няма да стоя сам в центъра и да се чудя какво да правя. Тръгвам си за вкъщи.
Мария Луиза ми се струва още по-скучна, когато е тъмно. Свивам в ляво и се прибирам по алтернативен маршрут. Отбивам се до магазина, взимам си една голяма енергийна напитка. Поне няма да е газирана този път. Понеже ми е тежко. Прибирам се у нас. Ще гледам филм. Не, няма да гледам филм. Не обичам да гледам филми сам. Излизам, разхождам се известно време. Според някои хора този град е опасен, когато слънцето не блести, според мен е доста умрял. Води се, че живея в опасен район. Не виждам или усещам нищо опасно. Пак се прибирам. Писна ми да се прибирам.
Понеже е лято, поне слънцето изгрява още в пет и нещо. Отново излизам да се разходя, обичам утринния мирис. Започва да ми се доспива. Ще спя ли? Не. Много е рано, нямам какво да правя. Сетих се. Ще се кача на влак. После ще се върна. Така ще убия поне два-три часа. Гениално.
Качвам се. Влака тресе. Ефекта е що-годе същия като спането със слушалки, от които звучи музика. Постоянно тръгвам да сънувам някакви неща, но лесно се будя. Вече почвам да губя представа за времето, оказва се, че е късна сутрин (или ранен обяд, както искате). Опитвам се да рационализирам действията си през последните около 24 часа, какво съм свършил, за да избягам от сънищата си. По дяволите, не може ли просто да имам обикновени мокри сънища, както вероятно по-голямата част от хората на моята възраст? Явно не.
Прибирам се на обратно с влак. Пак същата история. Пристигам. Отново звъня по телефони. Е, поне винаги ми вдигат. След малко сме на обичайното място. Пием. Скучно и лежерно. Започвам да се треса. Нямам идея защо. А, може и да имам, и друг път ми се е случвало - натровил съм се с кофеин. Какво да се направи. И без това не вярвам да умра от нещо подобно. Около мен хората ме питат какво ми има. Не бе, нищо ми няма, споко. Ей сега се прибирам, всичко е наред.
Наистина тръгвам да се прибирам. Нещата стават доста зле. Алкохола също се обажда. Решавам, че наистина имам нужда от помощ. Опитвам се да обясня на една жена по пътя, която ми се вижда миловидна. Думите не излизат по начина, по който искам. Даже никак не излизат по начина, по който искам. Жената решава, че съм мъртво пиян и отнасям няколко реплики - някои за мен, някои за цялото ми поколение. Поколение ашлаци.
Някак си успявам да стигна до кооперацията, в която живея. Качвам се нагоре, стигам и до апартамента си. Известно време се боря с ключалката. От една страна ми се спи, от друга треперя поради количеството кофеин в тялото ми. Не е най-добрата комбинация на света. Все пак, отключвам. Тряскам вратата. Или тя се тряска сама. Не знам. Стигам до вратата на стаята си.
Припадам. Губя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар