Писмо от мъртвец.

Чувал съм много за онези хора, със слънце в очите,
защо в моите обаче само тъмни облаци летят?
Започва малко да ми писва, да се чудя защо още съм тук,
спрях да се движа отдавна, сега съм между наковалня и чук.
Ти продължавай да вървиш, аз никога не съм те спирал,
някога бях до теб, когато се учеше да вървиш, но и това време мина.
Сега ново време чакаме, нали и то ще дойде някога,
на това се надявам, че пътищата ще се разделят там, където се пресякоха.
И седя и чакам, и седя и чакам, защото друго да направя не мога,
крачка напред и добре дошли обратно, крачка назад и става още по-прекрасно.
За едни може да съм мъртъв, за други въобще да не съм живял,
не държа на нищо друго, освен да изпълня това, което съм обещал.
И ще го направя, а тогава ще са ваши изборите,
дали като мъртвец ще остана, може би така и трябва,
или пък съществуването ми си заслужава,
и болката, и солта, която толкова време младост дава на живата рана.
За вас, за мен, и за всичките останали,
колкото и да боли, няма да боли колкото, ако пред истината сме предатели.
И започва малко да ми писва, и от тези, вечно питащите,
защо не съм добре, ти въобще опитваш ли се,
ще бъда добре, когато съм добре, но поне да бъде от душа и сърце,
усмивка всеки може да сложи, усмивка лека като перце,
научи се обаче да виждаш онези, онези истинските,
които и буря, и ураган да ги бутне не може.
И е малко странно, че продължаваш да ме търсиш и търсиш,
че казваш, че се опитваш да ме запазиш и спасиш,
а към пропастта продължаваш да ме буташ,
и няма кой да те спре, няма кой и дума да каже, да кресне.
Няма кой ръка да подаде от скалата, да ме посочи и да извика "дръж",
по дяволите всичко, къде е Спасителят в мойта ръж?
Единственото, което виждам, са демоните, влезли са дълбоко те у мен,
признавам си, красиви са, нежни като допир от сатен,
но и това не ще спаси душата ми нито от бури, нито от урагани,
някой ден ще бъда отново себе си, дотогава жив мъртвец в гробове разстлани.