Убивам хора. За пари. Това винаги звучи драматично - може би
много по-драматично от колкото би трябвало да звучи, но няма как. Май дава на
въображението на хората прекалено много работа и започват да си представят
някакви бедни американски филми, с много експлозии, гонения и не знам си още
какво, но като цяло не е точно така. Е, ще ми се живота ми да беше като по
филмите - гледали ли сте Leon
the Professional? Ще ми се живота ми да беше такъв, но не е. Напротив,
дори бих го определил като скучен.
Както може би се досещате, за да си станал такъв - човек, на когото му плащат, за да отнема животи на хора, които не познава - трябва да си отгледан без ценности и морал. Нямаше как да не е така - израснах на улицата и винаги се съпротивлявах при всякакви опити да бъда вкаран в сиропиталища, домове - каквото и да било. Просто нито едно от тези места не чувствах като свой дом, без значение че нямах друго, нито пък някога съм имал място, което да чувствам като дом - но да кажем, че просто не отговаряха на... дефиницията?
Е, както и да е. Още щом останахме на улицата и възприехме улицата като своето царство, заедно с другите деца, ставах свидетел на боеве и други неприятни сцени. Имах физическата възможност да помогна на който си реша, но в повечето случаи стоях настрана. Докато един ден едно от момчетата не дойде при мен, не ми подаде пари и не посочи едно друго момче. Тогава си свърших работата. Така беше, а предполагам, че и все още е - на улицата трябва да се яде. В живота трябва да се яде.
Дребните риби започнаха да се превръщат в по-големи риби, но все още не бе станало нищо, за което да се разчуе, или пък някой да тръгне да пише по вестници за него. Пълни глупости, заради които съм ял бой, но поне според мен е по-добре да ядеш бой на пълен стомах, от колкото да получаваш поздравления, превивайки се с болки в стомаха. Елементарна теория на оцеляването.
По едно време дойдоха да ме вземат едни хора, в едни тъмни коли... точно като по филмите. Чули кой съм и какво правя - нямам идея от къде, но мълвата по улиците е по-силна от всяко заглавие на вестник - и трябвало да свърша една работа. Абе, трябвало да убия човек. Това сигурно ви звучи шокиращо, поне малко, но на мен ми звучеше съвсем нормално. Бях виждал да правят какво ли не с малки деца, младежи, побоища и въргали... добрите намерения на улицата се бяха изчерпали много, много отдавна, а добрите хора, дори и да ги имаше, не беше лесно да се познаят. Така че да отнема живота на човек не беше обвързано с никакви терзания вътре в мен - от това, което бях виждал в живота си, съвсем лесно можех да се съглася с един цитат, който бях чувал - "всички градове трябва да бъдат изпразнени и дадени на кучетата".
Убийството не си остана едно, а с времето задобрявах и пробвах нови начини. Някой път трябваше да ползвам огнестрелно оръжие, друг път хладно, трети път използвах по-нестандартни начини, като например този с чадъра (не, не аз убих Марков, но подхода си го бива). Парите бяха повече от добри, понеже хората, които ми даваха тази работа, смятаха, че това е нещо голямо. И може би беше, просто не и за мен. Аз бих го свършил и за смешни, поне по техните стандарти, пари, но сумата само се вдигаше стремглаво нагоре. Аз, разбира се, бях щастлив от тая работа, макар и да не изразявах емоции и цялостно все още да не съм сигурен какъв вкус точно има щастието.
Тъжно за мен, но колкото повече работа вършех, толкова повече влизах и в обществото, т.е. онзи гаден израстък у хората, който самите те наричат "морал" (имат още доста други думи, като постоянно държат, че имало някаква разлика между тях, но за мен бе едно и също), започна да расте и в мен. Не толкова, че да ми пречи на работата, но понякога ми ставаше тъжно, когато виждах, че някой е направил нещо добро, четях за него във вестниците, а на другия ден трябваше да отнема живота му, както от самия него, така и от тези, които разчитата не него, семесйтвото му, приятелите, или пък просто хора, които държат на него. Наистина ми ставаше тъжно, а в следващия момент дърпах спусъка.
Един ден се наложи самият аз да направя поръчка. Написах писмото и го пратих на най-добрият в бранша, когото познавах. Писмото щеше да пристигне след няколко дни, така че имах известно време. В което време пък аз самият получих няколко поръчки.
"Да, ще бъде свършено, няма проблем. Само чакам една поръчка, моя, и щом добрите новини стигнат до мен, ще съм отново в такт."
Чаках и чаках, докато един ден пощальона не остави един плик под вратата.
Крайно време беше. Погледнах подателя - познато име. Погледнах поръчителя, погледнах поръчания - същото име.
Слава Богу, от кога чаках. Насочих пистолета към главата си и дръпнах спусъка.
Както може би се досещате, за да си станал такъв - човек, на когото му плащат, за да отнема животи на хора, които не познава - трябва да си отгледан без ценности и морал. Нямаше как да не е така - израснах на улицата и винаги се съпротивлявах при всякакви опити да бъда вкаран в сиропиталища, домове - каквото и да било. Просто нито едно от тези места не чувствах като свой дом, без значение че нямах друго, нито пък някога съм имал място, което да чувствам като дом - но да кажем, че просто не отговаряха на... дефиницията?
Е, както и да е. Още щом останахме на улицата и възприехме улицата като своето царство, заедно с другите деца, ставах свидетел на боеве и други неприятни сцени. Имах физическата възможност да помогна на който си реша, но в повечето случаи стоях настрана. Докато един ден едно от момчетата не дойде при мен, не ми подаде пари и не посочи едно друго момче. Тогава си свърших работата. Така беше, а предполагам, че и все още е - на улицата трябва да се яде. В живота трябва да се яде.
Дребните риби започнаха да се превръщат в по-големи риби, но все още не бе станало нищо, за което да се разчуе, или пък някой да тръгне да пише по вестници за него. Пълни глупости, заради които съм ял бой, но поне според мен е по-добре да ядеш бой на пълен стомах, от колкото да получаваш поздравления, превивайки се с болки в стомаха. Елементарна теория на оцеляването.
По едно време дойдоха да ме вземат едни хора, в едни тъмни коли... точно като по филмите. Чули кой съм и какво правя - нямам идея от къде, но мълвата по улиците е по-силна от всяко заглавие на вестник - и трябвало да свърша една работа. Абе, трябвало да убия човек. Това сигурно ви звучи шокиращо, поне малко, но на мен ми звучеше съвсем нормално. Бях виждал да правят какво ли не с малки деца, младежи, побоища и въргали... добрите намерения на улицата се бяха изчерпали много, много отдавна, а добрите хора, дори и да ги имаше, не беше лесно да се познаят. Така че да отнема живота на човек не беше обвързано с никакви терзания вътре в мен - от това, което бях виждал в живота си, съвсем лесно можех да се съглася с един цитат, който бях чувал - "всички градове трябва да бъдат изпразнени и дадени на кучетата".
Убийството не си остана едно, а с времето задобрявах и пробвах нови начини. Някой път трябваше да ползвам огнестрелно оръжие, друг път хладно, трети път използвах по-нестандартни начини, като например този с чадъра (не, не аз убих Марков, но подхода си го бива). Парите бяха повече от добри, понеже хората, които ми даваха тази работа, смятаха, че това е нещо голямо. И може би беше, просто не и за мен. Аз бих го свършил и за смешни, поне по техните стандарти, пари, но сумата само се вдигаше стремглаво нагоре. Аз, разбира се, бях щастлив от тая работа, макар и да не изразявах емоции и цялостно все още да не съм сигурен какъв вкус точно има щастието.
Тъжно за мен, но колкото повече работа вършех, толкова повече влизах и в обществото, т.е. онзи гаден израстък у хората, който самите те наричат "морал" (имат още доста други думи, като постоянно държат, че имало някаква разлика между тях, но за мен бе едно и също), започна да расте и в мен. Не толкова, че да ми пречи на работата, но понякога ми ставаше тъжно, когато виждах, че някой е направил нещо добро, четях за него във вестниците, а на другия ден трябваше да отнема живота му, както от самия него, така и от тези, които разчитата не него, семесйтвото му, приятелите, или пък просто хора, които държат на него. Наистина ми ставаше тъжно, а в следващия момент дърпах спусъка.
Един ден се наложи самият аз да направя поръчка. Написах писмото и го пратих на най-добрият в бранша, когото познавах. Писмото щеше да пристигне след няколко дни, така че имах известно време. В което време пък аз самият получих няколко поръчки.
"Да, ще бъде свършено, няма проблем. Само чакам една поръчка, моя, и щом добрите новини стигнат до мен, ще съм отново в такт."
Чаках и чаках, докато един ден пощальона не остави един плик под вратата.
Крайно време беше. Погледнах подателя - познато име. Погледнах поръчителя, погледнах поръчания - същото име.
Слава Богу, от кога чаках. Насочих пистолета към главата си и дръпнах спусъка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар